Все се вглеждам в празни лица,
в погледи празни,
в стъпки забързани
глухо крещящи послания,
в сърца атрофирали
без топлина и напразни мечтания...
Все се вглеждам и питам,
и търся надежда,
усмивка плаха,
поглед благ за късмет,
капка вяра във светла одежда,
добра дума,
стръкче здравец в очи на поет...
Може би съм от лудост направена,
щом във празното виждам цветя,
щом вярвам в доброто и хората,
щом дъгата ми казва: „ Ела!“
Щом засаждам дръвче,
щом със птиците пея...
Може би лудостта е заразна
и няма празни погледи в нея!!!