автор: diyanabeyond

А в това време, наблизо на едно друго място, а именно в Бачковския манастир, майка с двете си деца близнаци чака. Едното е седнало в скута й, а другото стои право до тях. Седналото скимти по някакъв особен начин, а майката го прегръща и му шепне нещо в ухото. Един монах се приближава към тях и се заговарят тихо. Приказват си те и току поглеждат към скимтящото. Монахът усмихнато го закача и едновременно успокоява майката.
Няма да се тревожиш, момиче. Знаеш ли колко деца съм виждал така, не говорят до четири-пет години, а после като почнат. Някак несръчно прилага факти към думите си по един трогателен начин. Личи си, че сам не си вярва, но колкото повече увисват думите му във въздуха, безплътни и безкръвни, толкова по-ведро и високо говори. Докато постепенно заглъхва. Не знае какво повече да каже и млъква. Жената въздъхва все така с детето на ръце. Голяма е мъка, отче, задавя й се гласът. Няма, мамо, няма, добавя глухо сякаш повече на себе си. Стисва го още по-силно, а то усилва скимтежа.
Мисля си какво "няма". Майките инстинктивно говорят така на децата си, когато се ударят някъде. Няма, мамо. Да ги утешат, да не ги боли. Да им мине по-бързо. Навярно продължението би било: Няма да те боли дълго, детето ми. Ще видиш, ей сега ще ти мине. Така се расте, с по малко болка.
А после така се и остарява. Само дето болката не е точно от този вид.
Тази майка така би искала това да е и нейното продължение. Че ще мине. Сигурно води всекидневни уговорки с господ. Моли се, обещава, увещава, после се гневи, уморява, отчайва. Кара му се, сдобряват се. После отново. Само ако. Ако оздравее, ще. Днес не са скарани. Днес е в неговия дом. Оставила е безсилието вкъщи и е дошла с надеждата. А другото, пита отчето. Другото е добре, отвръща разсеяно тя.
Тогава поглеждам неволно към другото близначе. То си стои плътно до тях, не смеещо да се отдалечи. Не смее да играе безгрижно. Виновно по някакъв абсурден начин, че е здраво. Погледът му минава за един кратък миг през моя и потръпвам от онова, което съзирам там.
Тих копнеж да е на мястото на болното. Там, където в този отрязък от живота им, по-дълъг и от болка, по-тежък от мълчание, има място само за един.