Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: HoracioBwo
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 14157

Онлайн са:
Анонимни: 266
ХуЛитери: 1
Всичко: 267

Онлайн сега:
:: LeoBedrosian

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Юли 2024 »»

П В С Ч П С Н
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031       

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаИзборът (Момичето с перлените коси)
раздел: Романи
автор: gringo

Единадесета глава

- Баща ти не се прибра тази нощ! Това не се е случвало никога! Винаги се е обаждал, когато е ставало нещо непредвидено - и това да е било два-три пъти, откакто сме женени...
Около четиридесетгодишната жена с повехнало лице и измъчен поглед се взираше с надежда в тъмнокафявите очи на сина си отдолу нагоре, сякаш търсеше подкрепа и уверение, че мъжът и, така зле нахокан от нея по-миналата вечер, ще се прибере вкъщи. Не и се струваше толкова лош сега, когато го нямаше. Беше свикнала да е до нея и, въпреки че често го гълчеше за щяло и нещяло, го чувстваше като част от самата себе си - така, както може и да не харесваме някоя част от тялото си, но ни заболява, ако я ударим, защото ни е служила вярно до този момент. Физическото привличане бе намаляло през годините съпружески живот и бе отстъпило място на съжителство, в което, макар и без подписан договор, всяка от страните не прекрачваше определени граници. Тези граници и бариери се наложиха неусетно в живота им и без да са били обсъждани, се спазваха стриктно - най-много Драго да се понапиеше от време на време с приятели, а пък жена му, Ленчето, да му се разкрещи. Но тези скарвания приличаха повече на краткотрайни летни бури, които преминаваха бързо не оставяха следи в душите им и не пораждаха омраза помежду им. Навикът и рутината - както и при всички семейства, просъществували поне десет години, бяха загладили и притъпили острите ръбове в характерите им, грижите и притесненията обрулиха младежките им мечти и сега им бе останала единствено опората един в друг и трепереното по единственото им дете. Те, както и деветдесет пет процента от българските семейства, живееха ден за ден, грижейки се да оцелеят и мисълта им за насъщния, отоплението и сметките поглъщаха цялото им време.
Сега, когато страхът, че може нещо лошо да е сполетяло мъжа и, започна да се разраства и тя си представи бъдещите дни без него, се ужаси и подири подкрепа от прибралия се току-що Виктор.
Синът и бе кисел, защото поредното интервю за работа се бе провалило -навсякъде мазни служители с едва прикрито чувство за превъзходство след няколко рутинни въпроса любезно се сбогуваха с него, след като му бяха поискали телефон за връзка, за да го уведомят за решението си. Никога никой от фирмите и институциите не го потърси. И най-после Виктор разбра, че не толкова кризата, колкото порочната система и повсеместната корупция в тази бандитска държава определяха механизмите, чрез които някои преуспяваха, а други едва свързваха двата края. И най-малко професионалната подготовка и трудолюбието имаха значение при кандидатстването за работа. Конкурсите за всяка по-престижна и добре заплатена позиция се печелеха от млади хора, чиито родители или имаха много пари и заемаха важно място в обществената йерархия, или бяха престъпници (извън закона или създаващи и прилагащи законите) и също имаха много пари.
В първия момент Виктор, все още преживяващ мъчителното интервю, като че не можа да вникне в думите, издаващи притеснението на майка му.
Усетила, че погледа му се рее някъде през нея отсъствуващо, Елена почти изплака:
- Вики, ти чуваш ли ме!?... Няма го, цяла нощ баща ти не се е прибирал!.. Ей пладне стана, а него го няма! Няма го - и това си е!
Синът и направи няколко крачки напред-назад по настланата с тротоарни плочи площадка, разположена южно от двуетажната къща и начумерен, спря пред разтревожената жена:
- От тебе е избягал, да знаеш! От вечното ти натякване и мрънкане, от вечните ти обвинения - колко бил смотан и некадърен! Как другите могли, как той не могъл!
Виктор се тръшна върху отровно зеления пластмасов стол пред овална маса за осем човека с дупка в средата, в която бе мушнат дървен прът на чадър с опънато платнено покривало със същия цвят. Той прие вайкането на своята майка и поредния и сълзлив изблик като последствие от влизането в критическата възраст и озлобен от това, че половин година напразно си търси работа, изобщо не допускаше, че на баща му се е случило нещо лошо.
Ненамерила съчувствие в собствения си син, жената се разплака. Сълзите и не го трогнаха, но поне външно се опита да си придаде израз на загриженост:
- Няма страшно, майко! Ще видиш, че скоро татко ще се прибере! Та и къде може да отиде?! - и изведнъж, неочаквано и за самия него, Виктор се наведе леко, прехвърли дясната си ръка през слабичките рамене на разридалата се женица и притегли главата и с вече започнала да се прошарва коса на гърдите си.
След няколко секунди скулптурната група „Майка и син” се разпадна. На Виктор му стана неудобно от проявеното синовно чувство и ласкаво, но решително отстрани продължаващата да хлипа майка от себе си.
- Спокойно, спокойно, ще видиш, че всичко ще се оправи, всичко ще си дойде на мястото!...- говореше той на майка си и се мъчеше да преглътне появилата се топка в гърлото му. Незнайно защо, но и на него по някакъв начин се предаде майчиното притеснение. Дощя му се да чуе характерния звук от отварящата се пътна врата от другата страна на къщата, откъм шосето, и малко след това да види познатата слабичка фигура на Драгомир, неговия баща. Дремещата и прикривана, но никога неугасвала синовна обич се събуди и с върховно усилие на волята той, като се обърна настрани. успя да прикрие овлажнелите си очи,
И майката, и синът замълчаха, всеки се вглъби в мислите си. В този момент и двамата си припомняха с умиление само хубавите мигове, преживени заедно с най-близкия човек. Лицата им се озариха от особена светлина и те с нетърпение и пробудила се надежда си представиха завръщането на Драгомир. „Няма да му викам вече!” - повтаряше си развълнуваната и разчувствала се жена, като триеше зачервените си очи.
„Трябва повече да си говоря с баща ми! - помисли си Виктор. - Нали за нас се трепе толкова години! Ама какво може да направи, като не го бива да лъже и краде!”- и злобата ожесточи младото му сърце отново. - Ония лицемерни плъходарници плюскат, крадат, децата си по чужбина пращат да учат, а ние да затягаме коланите, понеже имало криза! Боклуци! Една бомба им трябва само в парламента, малко тротилец! Ето така се раждат терористите! Едно време по турско, за да си свободен, е трябвало да хванеш гората, сега трябва да станеш терорист в бетонната джунгла на градовете! Та с какво терористите са по-различни от уж демократично избраните правителства, които решават днес да нападнат Иран, а утре-да пуснат няколко бомби на непослушните сърби? Е да де, ще има загинали, ама то пък хич без брак може ли?! Демокрацията иска жертви!”
И младият поборник за социална справедливост се изплю ядно върху незаслужилите такова отношение разцъфтели жълти и червени рози в цветната леха пред него, след което се запъти по пътеката от плочи към входната врата, за да се качи в стаята си на втория етаж.
- Вики! - сподири го плахо гласът на майка му, - Ако баща ти не се върне!?... Тогава?!...
- Ще се прибер-е-е! Споко! - отвърна сина и, като се стремеше гласът му да звучи уверено и се скри зад ъгъла на къщата.
Елена постоя още малко на двора, изоран есента, набразден напролет и засаден с чушки, боб, домати и какви ли не подправки, целият плувнал в зеленина. Тук-там някои от насажденията бяха завехнали, с наведени цветове и сгърчени листа. Слънцето печеше безжалостно. Климатът се бе променил последните десет години и, както се бе изцепил някакъв зевзек във фейса, в България сега имаше само два сезона: „Еба си студа!” и „Еба си жегата!”
Въпреки свитата си душа, гледайки оклюмалите и отчасти пожълтели растения, през съзнанието на измъчената жена мина мисълта, че щом Драго се върне, непременно трябва да полее градината.


Дванадесета глава

Двете крила на прозореца бяха широко отворени, четиридесетсантиметровата перка на вентилатора се въртеше, но се усещаше само леко раздвижване на въздуха в непоносимата жега, обезсилваща и смазваща всяка живинка още в началото на последния петък от месец август. „Това е ненормално време - изпъшка майор Петров, началник на двадесет и осмо РПУ-София, опънал по диагонал двата си крака връз покритото с линолеум старо бюро, - и точно сега, преди отпуската, да ми се тръшнат на главата всичките тия простотии!
- Да му е... мамата! - изцепи се на глас майорът, но не много високо - все пак би било неприлично да го чуят, че псува още от осем сутринта. Само по бяла риза с къс ръкав и сив ленен панталон, той се измъчваше и потеше в ненормално горещото време за гози сезон и непрекъснато бършеше потното си чело с голяма зелена архаична носна кърпа, каквато вече само пенсионерите използваха.
На дървената врата, с олющена на места бяла боя се почука и след протяжното „Да-а-а-а!” - с нотка на досада от страна на Петров, вратата се отвори с изскърцване и младо сержантче стегнато докладва:
- Господин майор, на пропуска чака един господин в цивилно облекло, слаб, висок, с почти бяла коса, не пожела да покаже документ за самоличност, само помоли да ви предам, че се казва Боев и иска да се срещне с вас.
- Браво бе, Георгиев, я как кратко, ясно и разбрано докладваш! Ти,момче, си от една седмица при нас, а носиш службата все едно си старо куче - стегнат, опрятен, не закъсняваш, не мрънкаш - само така! Генерал ще станеш! Друго?
- Преди час при дежурния е подадена информация за изчезнал жител на село Долно Бунище.
- Добре, засега ще изчакаме. Ако двадесети четири часа след сигнала още не се е прибрал, ще действаме. Кой го знае - я се е напил с приятели, я му е писнало от жената и се е запилял нанякъде! А може и при някоя чужда булка да е останал... Нали така, Георгиев?
- Тъй вярно, господин майор! – отвърна убедено сержантът.
Майорът бе служил десет години в „черния полк” в град Марица и държеше на дисциплината, притежаваше силно развито чувство за отговорност и смяташе, че военното поприще е най-достойното за един мъж. Но когато стана началник на районно управление и се сблъска с малко по-небрежното спазване на реда, установи, че повечето от личния състав бе постъпил на работа в полицията единствено заради предимствата, които дава униформата. Имаше непрекъснато текучество, постъпваха на работа често младежи с връзки и много от тях бяха с излишни килограми, други демонстрираха самочувствие без покритие. С една дума, майор Петров бе разочарован и му липсваха ясните правила във вече несъществуващата редовна българска армия. Именно поради това му направи приятно впечатление стегнатият и скромен сержант. „Ако няма кой да му удари едно рамо, ще си изгние на най-ниското ниво на службата. Да му помогна, ама как - като и аз нямам никакви позиции пред ония горе...”
Петров беше от ония хора, които сами, благодарение на личните си способности, си пробиваха път в живота и които ставаха все по- малко. Но той, както вече и цял народ, виждаше, че само с връзки и ходатайството на влиятелни близки млад човек можеше да направи кариера в тая съсипана държава.
- Така-а-а! – проточи Петров, - Пускай го тоя Боев да се качи при мен. Не е необходимо да го придружаваш. Свободен си, Георгиев!
- Слушам, господин майор! - козирува сержанта и напусна кабинета.
„Тоя Боев, тоя Боев, - заповтаря си замислено наум началникът на Двадесет и седмо РПУ, стана от въртящия се стол бавно закрачи с ръце на гърба и наведена глава, - да, да-а-а, ще ми създаде проблеми тоя лисугер!”.
Въпреки петдесетте си години нямаше корем, сутрин вдигаше дъмпели по десет- петнадесет минути, а до преди пет години всяка събота риташе топка в двора на близкото училище. То бе точно пред един от входовете на блока, в който живееше заедно със семейството си - тридесет и шест годишна учителка и дванадесетгодишна дъщеря.
На вратата се почука и след характерното поскърцване и отваряне на прага се появи генерал Милчо Боев, бивш служител на Шесто управление, завършил специална школа в Москва, врял и кипял в занаята, един от хората, който Бяха участвали в унищожаването на определени картони и досиета на сътрудници, обслужвали социалистическия режим, и във фабрикуването на фалшиви такива на неудобни за сегашната власт. Разбира се, и той като всички, имащи отношение към политиката, бе винтче, бурмичка в добре смазаната с кръв през вековете машина, наречена простичко Организацията и вършеше своята част от общата работа. Находчив и съобразителен, той можеше кротко да дреме в някой кабинет, но обичаше динамиката, разследването на заплетени случаи бе от любимите му занимания и не се гнусеше от ровенето в мръсното бельо на хората, стига да преценеше, че това ще му даде някаква нишка, водеща към разкриване на случая.
- Здравей, Петров, как я караш в тия горещини? - обърна се към изправилия се в средата на стаята майор.
- Оцелявам някак си. Сядай, Боев! - покани госта си, след като се ръкува с него. - С какво сме предизвикали интереса на федералните, та са решили да си направят труда лично да посетят скромната ни обител? - пошегува се той и отново избърса едрото си индианско лице, заради което войничетата в Маришкия полк му викаха „Вожда”.
Боев, който бе изчел от кора до кора биографията на майора, имаше пълна информация за навиците, предпочитанията, вкусовете и мирогледа му. Пределно ясно бе за опитното ченге, че Петров е отвсякъде като монолитен къс гранит. Характер, физика и професионализъм при него се съчетаваха с абсолютна честност и праволинейност, за която по- нахаканите и склонни към компромиси колеги му се присмиваха зад гърба. Затова и стигна до началник на РПУ, но често влизаше в конфликт с висшестоящите именно поради това, че следваше буквата на закона до последната запетайка.
- Много филми май си гледал! - върна му топката Боев, - Само че в нашия случай действието се развива на Балканите, и по точно в България. А това вече е друг филм - нищо общо с холивудските екшъни.
Той обходи дискретно с поглед мизерната обстановка в кабинета на Петров. Обикновено изподраскано бюро, три дървени стола и един въртящ се, голям шкаф с документи и портрета на Левски на стената зад бюрото, националният флаг и този на европейския съюз, компютър, принтер и стационарен телефон в стая от петнайсе квадратни метра представляваха цялото обзавеждане. От всички районни това бе единственото, чийто началник се помещаваше в такв неугледен кабинет - по скоро това бе стая на ротен командир.
- Идвам при тебе във връзка с една катастрофа поради превишена скорост. Двама загинали. Единият от тях, Марио Пешев, с прякор Осата, е шофьорът на депутата Петръчки, знаеш го.Изчезнало куфарче с един милион евро. Никакви следи до момента. Аз трябва да разреша случая най- много до две седмици. И съм дошъл при тебе за помощ.
„Ех, генералче, генералче, за паричките са се загрижили и ти, и оня измекяр Пръча!”- майорът бе наясно как действаше системата и че ако не беше куфарчето с парите, ония нямаше и пръста да си мръднат за някаква си там катастрофа с двама загинали, но гласно каза:
- В доклада е описано всичко, ако искаш, вземай го и чети. До момента разполагаме само с това....
- Всичко съм чел - и то по три пъти. Но не ми върши работа. Как се е изпарило куфарчето!
- Слушай, да не би Петръчки да си е измислил историята с това куфарче, за да разреши някои свои, хъм...м...м...м.., да речем..., затруднения? - реши да се направи на наивен майорът.
Но и Боев беше от стара коза яре и не му се върза:
- Вожде, не ми прилагай индиански номера! На зор съм и съм дошъл при теб с молба да ми помогнеш. С лична молба. За лична услуга. Няма да съжаляваш. Ще съм ти длъжник. А Петръчки трябва да е луд, за да си спретне такова харакири, и ти много добре го знаеш.
„Бая го е закъсал Генерала - щом е опрял до мене. И да ми говори така, кротко, по човешки - и той могъл... А инак все наперен един такъв, и презрение леко се усеща даже, надменност... Но човек знае две и двеста. Ситуацията определя поведението на човека.”
- Слушай, генерале! - чу се неочаквано да казва. - С каквото мога, ще ти помогна. Не искам нищо в замяна, освен едно - не ща да бъда забъркван в разни каши и интриги. Разбираш ме, нали? - Боев кимна с глава. - „Ще му помогна – мислеше си Петров, - нали все пак това ми е и работата? А и след този случай твърдо ще се пенсионирам. И...марш на село. На чист въздух. Спокойствие. Гушвам двайсетте заплати и.....дим да ме няма..”, - правеше си своите сметки Вожда, комуто бе дотегнало да гледа мърляви полицаи, некадърни дознателчета и нагли дребни бандитчета, на които само в един „разговор” насаме би ампутирал всякакъв по- нататъшен мерак за кражби. Но това не било „демократично!” Не било „хуманно!” Като че е демократично и хуманно да се ограбват беззащитни старци по селата и лумпени и изнасилвачи и сводници да се разхождат свободни „поради липса на доказателства!” Несъзнателно го засърбяха ръцете и той потри длани една о друга: „Скапана държава - няма да се оправи!.. Само на село е спасението...”
- Кажи как мога да ти помогна? - обърна се към генерала, като се опита да изтрие мрачните сенки от индианското си лице.
- Интересува ме какво е мнението ти на тоя етап на разследването?
Майорът се изкашля:
- Мъм-....мм..... да-а-а-а, случаят е нетипичен, меко казано, странен... Със сигурност не става дума за планирано престъпление, а за катастрофа , предизвикана по невнимание на водача. Достатъчно е да погледнеш снимките на спирачния път... Специалистите от Института по криминология изследваха образци от мястото на инцидента и са категорични в заключението, че единствено високата скорост и невъзможността да се овладее колата, са причина за катастрофата. Бомби не са слагани, маркучета със спирачна течност не са рязани. Патолозите анализираха проби от останките и дадоха заключение, че няма данни за насилие- все пак телата са били почти овъглени, особено това на пътувалия до шофьора младеж - Георги Главчев . Това на водача - Марио Пешев, е било открито на няколко метра от автомобила и е било в относително по-добро състояние - за да се вземат проби за изследвания, разбира се. Около три минути след взривяването на беемвето до мястото на произшествието спира бус и шофьорът се обажда на „Бърза помощ”. Нататък го знаеш - ти лично си отишъл на мястото и си правил огледа.
- Когато ми се обади Петръчки, вече бе започнало да се смрачава. Наистина отидох до мястото на произшествието, но прецених, че е по-добре да изпратя моите момчета да огледат подробно на другия ден. А аз останах в кабинета, че трябваше да подготвя информация по друг важен случай, вече приключил. За да знам, че нямам нищо друго на главата си и да съм свободен после изцяло да се съсредоточа върху мистерията с изчезналия милион. Нали обещах на Пръча... Нямам идея как така е изчезнал без следа куфар с един милион евро в промеждутък от три минути!!!
- Да не би шофьорът на буса да го е взел и скрил в околността? И по- късно да го е прибрал? Все пак ти чак на другия ден сутринта терена е бил подробно проучван! А предишния екип не е имал информация за куфар с пари и е действал стандартно. Предполагам, че не е проверил щателно околността - пък и не са имали мотив да го правят!
- Невъзможно да е човекът с буса. Първо, той бе ангажиран да дава обяснения като свидетел. Второ, не е местен и не познава района. Трето, щом в двадесет и един и двадесет часа разбрах за изчезналия милион, наредих денонощно да бъде следен водачът на буса. Нищо съмнително. Не е той.
- А разпореди ли и денонощно наблюдение на района на катастрофата? - попита майорът.
- Ето затова съм се вкиснал! - скочи генералът и започна да се разхожда напред - назад по скърцащия паркет. Внезапно се спря пред бюрото на Петров и продължи самобичуването - Изобщо не ми мина през ума, че някой друг се е възползвал, и то в рамките на три минути! И сега не го вярвам, но теоретично съществува такава възможност. И аз, с толкова опит, не съобразих това..... Разбра ли сега защо федералните ти идват на крака? - опита се да освежи малко обстановката и да предразположи майора към себе си Боев.
- Не за да ти кажат: „Оттук поемаме ние”, а да те помолят да съдействаш за разрешаването на случая.
- Не е точно така... - леко и малко иронично му се усмихна Петров. „Сега си ми паднал, кучи сине, чакай да видиш дали е хубаво с теб някой да се ебава!....” Първо, ти ме молиш за лична услуга, неофициално, и за теб ще са и фанфарите, и финикйските знаци. Нямам нищо против, само, както ти казах, не ме вкарвай в приключение. Вашите хора си ги играйте ти, Петръчки и сие. Аз не съм научил стъпките, а освен това съм вече стар да ги уча... И второ, наясно съм, че си ми обърнал житието-битието с хастара наопъки и знаеш дори какво поведение съм имал още докато съм бил на баща си в ташаците. И още си нучил как в Н-ския полк през хилядя деветстотин седемдесет и първа година като лейтенант и командир на рота съм се справил с разкриването на диверсионна група, имаща за цел взривяването на погребите на Трета армия. И че тая група е била обучена, оборудвана и обезпечена с всичко необходимо в една тогава вражеска държава, а днес - пръв приятел и по-голям брат. С други думи, проучил си ме добре. И досието ми ти е известно не отсега. Но знаеш, че в него няма нищо, което да ме компрометира – освен ако ти и твоите агенти не сте се отдавали на творчество под нечие нареждане.
- Няма творчество. За другото си прав, разбира се. Обаче не си от вчера в казана и знаеш, че такава е играта. Не се прави по-католик и от папата. Стига сме се заяждали на дребно, съгласен съм с изискванията ти и те моля само за едно – дай да видим дали няма нещо друго, за което да се захванем, пък макар и дребно на пръв поглед.
- Има едно нещо, хъм..м..м ..м, обаче,...м..м..м...
- Стига си хъмкал и мъмкал, изплюй най-после камъчето и казвай за какво става дума! - оживи се омърлушеният генерал.
- То може ида няма връзка, но..о..о..о.., - продължи да измъчва събеседника си Петров, - но получихме сигнал за изчезнал жител на село Долно Бунище днес преди два часа... Човекът не се е прибрал снощи, на двадесет и осми август и днес, на двадесет и девети, в управлението лично синът му е подал сигналът. Вярно, не е минало много време и вероятно ще се прибире, но...
- А предишния ден, на двадесет и седми, Марио Пешев и Георги Главчев загиват при катастрофа вследствие на челен удар в стълб! – прекъсна го по средата на изречението с възбуден глас Боев. - Това е! Усещам го, надушвам го като лисица топъл курник в зимна нощ! Не може да няма връзка! Ей, пехота, ти си гений! Малко да имаше в тебе амбиция за издигане, президент и министър-председател щяха на дуел да се стрелят кой да те вземе за съветник!
Генералът направи още няколко пъти упражнението „кръгом и обратно” и се кротна на дървения стол пред наблюдаващия го с леко присмехулно изражение майор, който извади огромната си зелена носна кърпа и уморено избърса - за кой ли път, изпотеното си индианско лице.
В кабинета за кратко се възцари тишина. Шкафът с папките и изподрасканото бюро, свидетели на безброй бурни драми, лъжи, сълзи и самопризнания, отново останаха безмълвни. И само Апостолът гледаше от портрета с неговия си поглед, зареян нейде в безкрайността през умълчалите се майор и генерал, през боядисаната с бял латекс стена, през сивата сграда на полицейското управление и през цялата оскъдица и духовна нищета на оскотелите чада на уж вече свободната майка България. И ако сега бе станал от неизвестния си гроб, то надали би имал сили да отгърне нова страница в малкото си тефтерче и едва ли би намерил за нужно да напише отново онази дума, завършваща с четири въпросителни. Защото вече щеше да знае отговора.

Следва


Публикувано от viatarna на 21.10.2014 @ 15:53:11 



Сродни връзки

» Повече за
   Романи

» Материали от
   gringo

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 1


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

Сюжет за една реклама
автор: LeoBedrosian
1086 четения | оценка 5

показвания 50068
от 125000 заявени

[ виж текста ]
"Изборът (Момичето с перлените коси)" | Вход | 1 коментар | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Изборът (Момичето с перлените коси)
от kasiana на 02.05.2015 @ 00:41:20
(Профил | Изпрати бележка)
Ако това е първият ти роман, Гринго,
то с него слагаш в малкия си джоб
всички драскачи, които се изживяват
като "велики писатели"!!!!!

За мен е удоволствие да обогатявам
познанията си, четейки всяка нова
глава с нарастващ интерес!!!!!

Сърдечни поздрави!:)


Re: Изборът (Момичето с перлените коси)
от gringo на 05.05.2015 @ 11:31:25
(Профил | Изпрати бележка)
Определено това е първият ми роман.
А по отношение на съдбата на произведение на изкуството - в каквато и негова сфера да е, аз съм убеден, че веднъж създадено, то поема по собствен път. Съдбата му не зависи от мераците и тщеславието на автора. Ако то струва, ще оцелее. За всеки автор е важно да твори с любов, да чувства необходимост да се освободи от натрупаните впечатления, от това което го измъчва, което иска да сподели... Дали ще се получи, дали ще развълнува някой... това вече е друг въпрос.
Времето, само оценката на времето е истинска...
Сърдечни поздрави!

]