автор: florans

Кинам и ханският син се отдалечиха от външната порта на крепостта. Разхождаха се и водеха оживен разговор. Енравота подхвана темата за различията във вярата.
–Хайде, кажи ми защо избягваш нашето капище? Защо се страхуваш даже да минеш оттам? – любопитстваше младият мъж.
–Не, не е от страх. Не бих го нарекъл така. Друго е… Боговете, които почитате, ние смятаме за истински демони. Покланяте се на Слънцето и Месечината. И аз им се възхищавам, без да ги обожествявам, защото те също са творения на Бога, но и слуги на нас, хората.
Енравота се спря от изумление, чужденецът се осмеляваше да нарече боговете им демони. Не знаеше дали да се разсърди, да си тръгне ли обратно към жилището и да го изостави сам, като му покаже колко е възмутен, или просто да се опита да го разубеди. Младият наследник на ханската титла не беше подготвен за такъв спор. Как да обори своя противник освен с голи отрицания, а и самият усещаше, че има насреща си вещ събеседник. Какво знаеше Енравота за своя бог? Как да убеди Кинам, че греши?
Разговорът продължи, а недоволството бе заглушено, щом заложникът поде разказ за техните храмове, за пищната им украса, за иконите и каноните на християнската вяра. Момъкът се чудеше как един бог може да бъде разпънат от хората на кръст, как не са се побояли да сторят това светотатство? За него всичко беше ново, загадъчно и будеше любопитството му. Ромеинът показа малка икона, която криеше под дрехите си. Говореше му за Божията майка и нейното милосърдие и някак неусетно пак се върна към темата за капищата. Твърдеше, че е варварство да разпаряш живо животно и по кръвта му да гадаеш за съдбата си. Тази жестокост идва от древността и трябва да бъде изоставена и забравена...
Енравота се замисли, но не призна, че жертвениците будеха и у него смесени чувства. Никога не успя да изпита дива радост от добрите пророчества на Тангра. Мъчително бе да гледа окървавените ръце на жреца, агонията на животното, а целият ритуал го караше на настръхва инстинктивно.
Ромейският заложник разтвори Библията и зачете: ”Защото ако някой види, че ти който имаш знание, седиш на трапезата в идолско капище, не ще ли съвестта му да се одързости, ако е слаб, та и той да яде идоложертвено?” После прелисти и продължи: „Но ако някой ви рече: това е било принесено в жертва, не яжте, заради тогова, който ви е известил и заради съвестта, – съвест казвам, не твоята, а на другия /понеже защо да се съди моята свобода от друга съвест?”/ Първо послание към коринтяните; 8-10/. Чужденецът погледна изпитателно към момъка и твърдо произнесе:
–Това е жестоко безумие. И ако вашият бог го изисква, то този бог е жесток точно толкова, колкото сте и вие. Това е обичай на диваци, а не на цивилизовани хора!
–Не се ли страхуваш да изричаш тези мисли на глас?! – слисан бе младият хански син.
–Не, млади приятелю! Какво мога да загубя освен главата си? Никой тук не очаква да стана идолопоклонник на Тангра. Животът ми премина в плен, никога няма да се върна в родната земя. Всичко, което ми дава сили и ме крепи, това е нашият Бог. На него уповавам. А нима ти приемаш тази касапница пред очите на всички за нормална? Нима за човека е присъщо за бъде звяр? Никой не може да ме убеди в правотата на вашите обичаи. Не мога да се покланям на жестокостта. Моят Бог е милостив. Бог е любов.
–Всички богове искат жертвоприношения. Все пак убиваме куче. И то в името на Тангра – рече Енравота, повече да убеди себе си, но усещаше как изреченото от ромеина, като неясни и неоформени мисли винаги го бяха тревожили.
–Убеден съм, че вашият Бог не го иска. Това е древна практика, човешка приумица и тя рано или късно ще бъде изоставена.
Ханският син се боеше, защото вътрешно усещаше правотата на Кинам, но бе длъжен да се противопостави:
–Аз имам един бог и следвам повелите на рода си. Моят дядо, хан Крум, е прилагал тежестта на закона, прадедите ми също. И всички досега са имали подкрепата на Тангра.
–Това са ранни богове, още пазите древни традиции и обреди, но светът се променя, ще се промените и вие…
Двамата вървяха един до друг и всеки мислеше за думите на събеседника си. За жертвеника на българите византиецът знаеше много повече, отколкото Енравота за ромейската вяра. Пред него стоеше нов свят, пълен със загадки, който разтваряше вратите си и го канеше да влезе, да се докосне до тайната. Споровете с Кинам събуждаха потискани мисли. Натрупани съмнения като подводни течения отнасяха ненужната мътилка и избистряха съзнанието му за ценността на живота, смисъла на жертвата и знаците на съдбата. Имаше потребност да внесе повече виделина и свещен огън в душата си, харесваха му идеите за възвишеното, божественото, съвършеното, които запълваха някаква неясна вътрешна празнота. Този стремеж разпалваше у него искрата и без да иска да бъде съдия на времето, усещаше потребността да направи промяната вътре в себе си.
Постепенно бъдещият хан бе готов да възприеме света в неговата широта, да излезе извън канона на вярата си. Разбра повече със сърцето си, отколкото с разума, че светът на идеите надхвърля обикновените му представи и не може да бъде побран в една истина, да бъде изказан с категорична правота. Истината не можеше да бъде затворена и ограничена, защото излизаше от очертанията на собствените му понятия. Енравота искаше да опознае живота зад стените на аула, извън капището и ханския дворец.