автор: gorestled

Все по-дръзка
и с все повече клони,
наднича в нашия двор.
Често с нея мълчим
или влизаме в някакъв спор.
Завиждам и малко, защото
докосват я устни
точно за нейния плод
                             зажаднели,
а мене –устни виновни,
и често съвсем закъснели.
Тя с вятъра клони преплита,
танцува със всяко свое листо,
и нехае за очите ми скрити
зад изпотено от дъха ми
                                   стъкло.
Като нея да плача не мога,
с потъмнели от мъка сълзи.
Давя се в свойта тревога,
а навън и във мене
                            мъглата пълзи.
До утрото светло, когато
на съседите вишната,
изпод воал белоцветен,
надникне в нашия двор,
развяла бели ръкави
дирижиращи птичия хор.
Тогава, чувам даже пчелите,
                              как се боричкат,
всяка за своя си цвят,
и по-хубав и ведър
изглежда ми целия свят.