автор: PeterVan

На Магдалена, Стефан и Камелия

След толкова отминали години
аз бавно се превръщам в костенурка...
Ръждясва сабята ми дамаскиня
и конят Шарколия не препуска.
Затуй вилнее Черният Арап
над деветте синджира с роби.
Гневът ни е затлачен трап
и в сляпа улица ни води.

Раздор подир раздор!
Отдавна
забравен е заветът на Кубрат.
Умира ни духът безславно
в един съдбовен кръговрат.

От българската ни робия
децата бягат на гурбет.
И лъжат ни на вересия,
че били сме народ с късмет.

Какъв късмет! - Синджир-прокоба,
синджирът ни е гербен знак.
О, Господи! Дари в една утроба
безстрашен български юнак!

И щом се на крака изправи,
да грабне сабята ми най-подир.
И както Нему подобава
да скъса робския синджир!

Арапът чер от страх да побелее
и пак да дойдат бели дни...
О, Господи! Защо немееш
за българските бъднини...

Събуждам се... Сънувах ли се питам?
Ослушвам се - ни глас по здрач.
Но конят ми с копита звездни рита
и чака своя млад ездач!