автор: meiia

Оризища, оризища... И гвачи
Посоката, разлята по полето.
Изгубих се и пътят се вторачи
не в мен, направо към небето.
Оглеждам се и никого не виждам-
единствено такива като мене
самотни сенки за зазиждане.
И мръсно е, и мокро до колене.
Совалките на миналото вече
забравиха на щастието шала-
простря той взора си далече
и аз не помня, че съм го тъкала.
Сега сноват ръцете ми в ориза.
Танцуват сърповете на душата.
От класовете им плета ти риза,
от зърното – пилаф на самотата.
Прикаждам ги и сякаш ти ги нося.
Потъвам пак в оризовата тиня.
И жъна - не живот да си изпрося.
Но ми го хвърлят като милостиня.
А тук е киша, как да го заровя?!
Страхувам се, че може да покълне.
След теб с живота си се тровя.
Преглъщам го, преди да ме погълне
сурова, бяла, зърнено извечна.
Ожъната до дъното на мрака...
Ориз в краката на небе далечно.
И урожай, какъвто не дочака.