автор: Rodenavlotos

Тъга, тъга... разпръснала се кукувича прежда.
Тъга по мокрия асфалт, тъга по клоните...
Дали/или- търкаля зарове рулетката- надежда.
Надига чашата нощта- тъгата гони.

Животът-оптимист ми обещава вечно щастие.
Елейно ръкомаха, вади зайците
и пренарежда щедро земни и небесни пластове,
и ми навира нагло във очите райските...

Но аз не вярвам вече в обещания, в които има
любов, каквото и да означава думата.
Любов е петият, след пролет, лято, есен, зима
сезон, когато дивите коне по гумното

преследват младите кобили като живи дяволи.
Любов-тъга, тъга-любов, дали пък тя не е
завзела днеска подстъпите към душата бяла
и я яде, и знам, че няма да престане...