автор: apostola

Сякаш, като пролетните птици
си отиват белите ми дни
и остават, като бледи скици
в миналите спомени едни.

НОщите ми черни, като сажди,
от димялия във мен комин,
по- големи и от дните дважди,
ме оставят във съня самин.

В мене огънят почти угасва-
там остава само пепелта.
Времето навярно ме наказва
със заглъхване на мисълта.

И в косите- трайно побелели,
се задържа ланшният ми сняг,
а в очите ми сега са спрели
всичките години, като бряг.

Топли ме сега сърцето само
с незапомнен ритъм и туптеж.
Че през мъжкото ми морно рамо
мярка се и слънце, и пламтеж.