Бели...Бели са, комай, косите
от живяни мигове във дните.
Черни...Черни са ми пак очите,
често мигали от страх в мъглите.
Старо...Старо е сега лицето
и повяхнало е от години.
Но какво да кажа за сърцето,
зреело в разцъфнали градини?
То е още със мераци стари
по небесносините Мадони.
Не пропуска гарички и гари,
дето нощем в сънища ги гони.
Млада е душата под гърдите.
Тя- изглежда- май не остарява.
Вечер тя отсяда под липите-
липов чай на утрото сварява.
Млада е, защото провокира
разума и пулса на сърцето.
Всеки божи ден ги харикира
с мекото си връхче на крилцето.
Всичко туй е в остаряло тяло,
дето- знам го- силно се бунтува.
Тъй запазено в едното цяло,
още със живота си флиртува.