автор: Rodenavlotos

Все този сън сънувам, тази гледка.
Все този вик извътре, откъм костите
и по-навътре, откъм дъното на клетките,
на някой, скочил в бездната от моста...

а мостът - губи се и в двете си посоки,
от стелещата се мъгла прекършен.
Събуждам се, а някъде дълбоко
във мен изгрява чувството за свършеност.

Навярно са видения от бъдното.
Онези тънки нишчици, които свързват
на смърт осъден с неговия съдник,
към мястото на срещата забързани.

То оправдава стягащата тръпка
и обяснява тази надпревара с времето,
и скоковете на обратно в стъпките,
със хитрост преднина да взема

пред преследвача, дишащ по петите ми.
Но бяга ли се всъщност от съдбата?-
събудя ли се, всеки път се питам,
в поредното си връщане оттатък.

И съществува ли капан за бавни смърти,
не смогнали да стигнат своя заек?
Един капан в съня ми се завърта.
Но кой ще бъде уловен, не зная.