автор: giro

Ася беше много, ама много готина. Винаги усмихната, стройна, с прекрасна, буйна коса – девет бала вълнение в зноен тихоокеански ден.
Нищо не можеше да я трогне, все се хилеше, а чат-пат, по много сладурски начин, примигваше с чак неестествено дългите си мигли. Носеше се с къса пола и краката й сякаш нямаха край. Гърдите й бяха ужасно красиви - малки, кръгли и така твърди, че безсънните пластични хирурзи си дъвчеха устните при вида им.
Тя бе родена в хаоса на едно общество, където съвършенството беше утвърден стандарт – красотата имаше ясни емпирични измерения и беше напълно постижима за всеки – богатите я купуваха на едро, а бедните я имитираха с подръчни материали, някои - доста успешно.
Девойката израсна в среда на работници, но веднага след това бе дистрибутирана към луксозните рафтове за богати ценители. Разбира се, за миг намери своя дом. Никак не беше трудна адаптацията, защото тя бе програмирана с много лек характер и безброй разнообразни функции.

Ася..., замислена да разбива сърцата на всички.
Но все пак беше кукла.
Да, ужасно скъпа, необикновена, свръхиновативна, но кукла...
Мозъкът й бе въплътен в карта с чип на гърба. Творческият замах на софтуера в съчетание с божествения й хардуер даваха невероятни ефекти. Например, на 27 дена гащичките на куклата влажно се зачервяваха и богаташкото момиченце, чийто родители искаха то още на десет години да бъде милански гений на модата, трябваше спешно да ги сменя. А, преди това пъхваше току-под бразилското дупе едно миниатюрно тампонче от огромния комплект кукленски аксесоари. Веднага след това Ася казваше „тенкю”. Можеше да го казва и на български, но родителите искаха детето им да знае английски преди децата на техните приятели – излъскани като тях.
Но куклата изобщо можеше да говори с добре подбрани думи в сложни и много логични изречения. Например:
„Не ми се ляга, още е рано, дай ми кола, плийс!”
Шишенцето с истинска кола веднага отиваше към устните й, тя пак казваше „тенкю” и миловидно мигаше с клепките си.
Но момиченцето нерядко проявяваше и строгост:
„Ася, вечерно време кола не се пие! Пиеш един анасонов чай против колики и веднага те слагам в леглото. Иначе утре ще се успиш и няма кой да ми прави компания преди детската градина!”.
Вместо „тенкю”, в тези моменти програмата на Ася я разплакваше с истински солени сълзи, от които миглите й се оросяваха затрогващо. Детето оставаше твърдо, това се насърчаваше от родителите, и слагаше куклата в легълцето й без да й разказва приказка. Щом минаваха три минути технологично време в хоризонтално положение на тялото, хлиповете на Ася преставаха, очите й се затваряха, а гърдите й, тези така прекрасни гърди, започваха лекичко да се повдигат и спускат с тихи и блажени въздишки.
Невероятна, просто невероятна кукла! Никой друг нямаше такава.

Обаче момиченцето имаше по – голямо братче, за което отдавна нямаше компютърни тайни, а „три де” порнографията от неговата епоха правеше таблета му страстен партньор в младия живот.
Момчето много харесваше Ася като жена, но му се струваше някак инфантилна – недостатък, който в съвремието беше нетърпим. Ето защо реши да ъпдейтне играчката по свой вкус.

Един ден, когато сестричката току-що беше изпратена на детска градина, а братът беше втора смяна на училище, свали чип-картата на Ася и я пъхна в слота на компютъра си. Влезна в системните файлове и с вещината на обигран програмист ги разцъка с разни програми, подходящи за целта. След това съеши обратно чипа с куклата, а нея върна на диванчето й, където тя обичайно очакваше малката си господарка.
За няколко часа нещата се промениха ужасно. Уникалната технология на играчката така комбинираше ума с тялото й, че то изумително метаморфозира: най – напред русата коса се почерни, после устните станаха тъмно виолетови, появи се пиърсинг на веждите и на носа, по ръцете – татуировки с дракони и бодливи рози, гърдите на Ася се избомбиха над деколтето, а зърната им, аха, да скъсат блузката...
„Куул! Тва вече е друго!”, помисли си момчето и замина на училище, предвкусвайки предстоящата вечерна, нова еротика.

Момиченцето беше прибрано от детска градина и се втурна към диванчето на Ася – нейната единствена говореща приятелка.
Първо помисли, че куклата й е сменена. Веднага след това, като разпозна все пак чертите й, се шокира и започна да пищи. Майка й, заета да подбере подходящ домашен тоалет за текущата календарна дата, кресна да млъкне. Детето замълча подчинено, но едва сподавяше хлиповете си. Ася я погледна, ухили се, съвсем истински, и избоботи:
„Аре, малката, млъквай, че ми наду главата, дай една кола с повечко водка и изчезвай!”
Невръстната господарка загуби равновесие, най – вече от тона. Иначе не разбра що за питие иска куклата. Все пак, по силата на детския си автоматизъм, подаде на Ася шишенцето с истинска кола. Оная отпи, направи муцуна на отвращение и гракна: „Факю!” Стана от дивана и залюшвайки вече съвсем бразилския си задник отиде до аксесоарите си. Бръкна в огромната шарена кутия и, ужас!, извади от там кутия „Кемъл”.
„Дай огънче, ма сливо!”, презрително се обърна тя към детето, но то вече се беше осеферило:
„Виж, Асинка, ти нещо полудя, марш на дивана да се преоблечеш и веднага да изтриеш тези глупости от себе си! Закопчей си и блузката – така ходят само неприличните жени!”.
„Е, бахти, тя, майка ти, да не е нещо много прилична, ма лигло!? Тая дърта курва шъ съ сгромоляса от злато по себе си, ама преди това шъ фане пневмония през деколтето! Факю!”
Момиченцето сви джуки, направи една решителна крачка към куклата и я зашлеви – тя пък падна на сандаловия паркет и се търкулна като празна бирена консерва. Обаче се изправи разчорлена и омазана в тъмно-виолетовия си грим, погледна детето с гнева на екзалтиран траш-металист и изсъска поредното „Факю!”
Веднага след това Ася беше изхвърлена с императорски замах през балкона, летя няколко дълги секунди от мезонета до плочника и се прасна там с гадния звук на изтървана от високо пластмаса.
Понеже имаше невероятно тяло, не получи несъвместими с живота травматични увреждания, а само охлузни рани и зачервяване на кожата. Беше загубила, обаче, съзнание – просто при падането гениалният й чип се измъкна от слота си и завинаги се загуби из гъстия логуструм в района.

Ася се съвзе по мръкнало. Инженерите предвидливо бяха вградили малко служебна памет в кукленската й глава, та тя стигаше за подръжка на основните жизнени функции и на елементарен говорен режим.
„Какво стана, къде съм?” – с пресипнал глас викна тя, но наоколо нямаше никой.
Кибернетичното момиче, току-що осиротяло откъм господар и хай технолоджи, седна залюхано на една пейка. Замисли се кое е, какво е било, как се казва..., но най – вече: какво ще прави в тъмата на Новия живот.
Бавно-бавно силициевите писти в служебната й памет транслираха спомена за нейния произход, име и предишен живот – съвсем наскоро прекратен по гравитация.
Девойката се погледна, видя, че е доста раздърпана и разчорлена, та се поприглади – отново бе милото и симпатично момиче с прасковена блузка, нежна кожа и много шик минижуп. А, и с малки, но невероятни гърди.
Реши, че от нивото на пейката няма да разреши актуалната житейска драма, а вече беше почнало и да се зазорява. Тръгна и от оросените листа на храстите навлажни ръцете си, за да освежи лицето си, там вече нямаше грим, нямаше и нужда.

В прекрасната пролетна утрин птичките се разпяха и по улиците вече щъпукаха забързани за първа смяна пролетарии. Ася се размина с едно момче. То имаше ведро лице и си свирукаше с пружинираща походка, а дънките му бяха в най – прекрасното ливайс-светло синьо.
Момичето се обърна с любопитство – в миналия й живот, момчетата не изглеждаха така.
Момчето също се обърна – в квартала му и в производствения цех момичетата не изглеждаха така.
„Искаш ли да пием кола в кафенето на ъгъла?”
„Да, тенкю!”

Запознах се с едно гадже и веднага разбрах, че, ако го видя още веднъж, ще се влюбя в него. Видях го няколко пъти след това и се оказа, че то ме е изпреварило с емоциите.
Оженихме се. Роди ни се едно прекрасно момиче, което кръстихме Ася – не на майка ми, на баба ми.
А тя беше велика жена! Помня я вече като възрастна – родила майка ми съвсем млада, та се постарала тя да не повтаря това. В напредналата си възраст баба ми все още беше много красива, каква ли пък е била като млада, а? Снимки обаче нямаше. Не натрапваше мненията си, беше блага, носеше се с къси, но съвсем прилични поли и имаше изумителни, абитуриентски крака. Дори гърдите й, да ме прощавате за спама, бяха стегнати до края. Макар и с малко думи, говореше чудесен, напевен английски, но не знам при какви обстоятелства го беше научила. Любимата й дума беше „тенкю”. На погребението й разплаканият ми дядо, беше с вечните си светлосини, изтъркани дънки – демоде, от което не се отказа до смъртта си.

Веднъж Асинка, така наричахме щерката, поиска да й купим „жива кукла” – така децата наричаха масово разпространените играчки с електроника и шокиращо антропоморфни черти. Някога непосилно скъпи, тези кукли отдавна бяха поевтинели. Все пак имаше и бая скъпи екземпляри, които можеха даже да раждат себеподобни.
„Виж, моето мило момиченце, ти си малка, но си ми ужасно умничка. Нека да ти обясня нещо!”
„Искам куклата!”
„Хубаво, но преди това искам да ти кажа нещо, ще ме чуеш ли, както аз слушам тебе сега!? Тези кукли са много, много опасни за децата и аз мисля, че хич не е добре, дето ги продават... те приличат на хора, ама не са. Малките деца не знаят това и вместо куклите да станат хора, децата се превръщат в кукли. Това пък е лошо, защото куклите са създадени само за развлечение, а животът на хората, слава Богу!, е много повече от това...”
Разбрах, че съм отишъл твърде далеч отвъд когнитивните възможности на детето ми.
„А Ваяна от нашата група има такава кукла и винаги реве и се тръшка като нея, пък после се прави, че нищо не е станало. Искам да се оженя за Дядо!”
„Ми добре, скъпото ми момиченце, хайде да го питаме дали и той иска! Ще ти изсвири с уста любимата ти песничка и ще ти подари колелото с безброй скорости, което отдавна ти е купил. Убеден съм, че ще го караш цял живот...”