автор: gringo

Седма глава (продължение)

Тъкмо щеше да каже „довиждане” на вуйчо си и се сети, че нищо не му е споменал за нещастието, сполетяло родственика им –„чешита”, както го нарече Петръчки
- Щях да забравя, съвсем ми излезе от ума покрай тая цялата лудница, да ти кажа за бай Кольо... След разговора с тебе тая сутрин съвсем и аз се бях шашнал... - Теди погледна вуйчо си, за да се увери, че не проявява признаци на нетърпение и като се увери, че той го слуша с внимание, продължи, - Ще карам по същество. Отпраших към Долно Бунище и спрях пред дома му. Портичката бе заключена, а на нея залепено съобщение, че влизането в имота е забранено. Не знаех какво е станало, нямаше кого да питам, беше около два, слънцето печеше яко и народът се бе изпокрил по сенките. И тогава една бабка, съседка на бай Кольо, се показа, като ме видя как се чудя в жегата какво да правя. От нея разбрах, че двама крадци през нощта се опитали да ограбят бай Кольо, но, слава Богу, не успели. Нашият мустакат философ добре ги посрещнал. Подробности не знам, но единият е убит от него на място, а другият - откаран в болница без опасност за живота. Лошото е, че сега е задържан и ще бъде съден за убийство...
- А бе какво ни тръгна, дяволите да го вземат - надолу и все надолу - пари изчезнаха, двама млади и зелени твои приятели се пребиха, а сега и нашият Кольо в затвора... Накъде сме тръгнали?! Съвсем се обърка тоя свят!...
- Без да се обиждаш, ама вие от парламента сте най- виновни! Джафкате се по цял ден и разни лобистки закони и закончета гласувате, но това, че по обезлюдената провинция грабят и изнасилват, въобще не ви интересува!... Така е то - от жълтите павета не можеш да видиш как пищят старците от тия кърски башибозуци..!
- Е-е-е, я по-кротко! - засегна се малко Пръча. - И ти от тая цицка бозаеш, дето в оная сграда на жълтите павета се пълни. Започна и ти като всички некадърни мрънкалници в тая туземна държава. Що ли обиждам туземците – и те са по-човеци от нас. Лежат си под банановите дървета и лапат банани, никому нищо лошо не правят - е, най-много да разнообразят менюто си с някой свой събрат, но тяхното е песен в сравнение с нашего брата българин, дето мрази и държавата си, и правителствата си, и работата си, и началника си, и комшията си и себе си най-накрая. И всички всякога са му виновни, а той никога не е виновен.
- А бе, вуйчо, какви са тия намеци за човекоядство! Това си е направо расистко и дискриминационно изказване! А си депутат! Току- виж те изтипосали в някой жълт вестник ! - опита се да то обърне на майтап Теди, като усети, че вуйчо му се подразни от думите му.
- Аз ти казах какво ще прочетеш за мен по вестниците! - Пръча наистина се пообиди и не пожела да влезе в тона му. - Време да пораснеш и да проумееш, че няма в живота за никой, дори и за децата на милионерите, няма такова нещо като „безплатен обяд”. Тоя свят е такъв, какъвто е, и ние живеем в него. - млъкна за малко, поуспокои се и с обикновения си глас - приятен баритон, продължи, - Теди, ти и майка ти и оня разбойник, Кольо, сте ми единствените роднини, които имам и уважавам. Има някъде из провинцията останали още някакви братовчеди, но с тях отдавна съм прекъснал всякакви контакти. Ако се срещнем случайно, няма и да се познаем. И затова държа на вас. Знам, че оня многознайко Кольо не ме обича много-много, но хората сме различни - виждам, че се усмихваш, демек, приказвам ти изтъркани приказки, но на друго искам да ти наблегна – че никой не приема чуждото различие и говори с омраза за него, без да осъзнава, че всеки има право да направи своя избор. И да е готов да плаща за него до края на живота си. Никога няма да угодиш на хората около теб - все тая дали си им оправил инфраструктурата и си им направил заплатите два пъти по-високи от европейските, пак ще те псуват и пак ще са недоволни, ако си разбойник и бандит- също, макар че за бандита и песен могат да изкарат, минала – не минала и година, и с романтичен ореол ще видиш увенчани кръвнишките му изстъпления - в Холивуд филм даже ще направят, та да има от кой младите да се възхищават и на кого да подражават. Примери - колкото щеш, стига ти да спомена само Джеси Джеймс и Лъки Лучиано. А и за твоя прапрадядо Тодор Черния легенда има, а за съселяните му, дето кротко са си орали нивите и доброволно са подлагали врат под ятагана, никой нищо не знае - все едно не са съществували. И знаеш ли защо е така – защото тия хора движат света, дето са си сложили главата в торбата и не им пука какво мислят за тях разните му там философи, да ме прощава твоя приятел и душеприказчик бай Кольо чистника. Мръщиш се, не ти е приятно, виждам, да слушаш такива приказки и те разбирам, но истината има не само една или две страни, а безброй много и различни страни - толкова, колкото хора пъплят по земята. Ето простичък пример - Петръчки се облегна на лъскавото черно купе на аудито малко уморено и племенникът му, който още бе на възраст, в която чуждите, макар и поучителни монолози се слушат с половин ухо, се възползва от паузата, за да вметне:
- Вуйчо, май наистина беше по-добре да седнем в някоя бирария. Не си спомням някога да си говорил така открито с мен. Сякаш нещо се е натрупвало дълго, дълго и сега се е отприщило... Може пак да се разсърдиш, но за първи път ми философстваш. Сякаш не си ти. Все едно слушам да ми приказва бай Кольо...
- То май наистина беше по-добре да си стоварим задниците в някоя прохладна бирария на открито. Да знаеш, зад Народната библиотека каква жива бира има... И е на открито, под дърветата на сянка... Ако искаш, да отидем. Че то, както е тръгнало, не се знае кога ще може да си поговорим като хората.
„Сбогом, прекрасна непозната!” - клюмна като осланено цвете надеждата на Теди да види още тази вечер момичето с червените коси...
- Съгласен съм, вуйчо. Ей го къде е! - постара се гласът му да звучи нормално. „В края на краищата може би така е по-добре. - разсъди Теди, - Скапан съм от жега,от притеснения и мислене. Ще му пийна една бира, ще послушам какво ще ми приказва вуйчо - не съм го чувал да говори така - явно нещо става с него. А умно говори - същински бай Кольо... Нали кръвта им и гена идват от едно място!...”
Двамата пресякоха бул. „В. Левски”, повървяха още стотина метра по тротоара на ул. „Оборище” и след завой надясно се озоваха пред разположеното в кръг зад библиотеката заведение. Барът бе в централния кръг, около него вторият кръг представляваше водна площ, а в третият бяха поставени масите и столовете - за двама, четирима и шестима. Чадъри с бели покривала пазеха клиентите от малкото лъчи, успели да пробият дебелата широколистна преграда от короните на старите красиви дървета. Седнаха на отдалечена от другите маса за двама и проследиха с поглед стройните крака на младата сервитьорка, която се насочи към тях, преминавайки по малко мостче от дъски, свързващо бара с външния пръстен, предназначен за клиенти. Когато застана изправена пред масата им, Пръча я огледа с одобрение, но без лъстивия гаден блясък в зачервените си уморени очи и поръча любезно:
- Две халби наливна бира за начало. От живата. Пък после ще видим.
Момичето кимна с глава, обърна и със съзнание за собствената си красота предизвикателно се запъти обратно към бара, като въртеше кокетливо малкия си стегнат задник в черната келнерска поличка, наслаждавайки се на мисълта, че двама мъжкари - един по- стар и един по-млад, са впили жадни погледи в сочното и дупе. И бе напълно права. Докато на мъжа му необходимо малко време и известна школовка, за да се поочупи по някои въпроси, то жената се ражда със знанието какво да прави, независимо от възрастта, защото и е заложено да знае накъде са насочени единствено и първосигнално мислите на мъжкия самец.
Петръчки беше доволен, защото най-после се бе разположил на сянка, Вечерната прохлада се усещаше все по-осезателно, предимно млади хора преминаваха бавно по алеите на градината, а недалече се виждаха други, вече насядали пред чаша питие на издигнатата бетонна площадка пред сладкарница „Шипка”. Най-после щеше да си поговори откровено с с един от най- близките си в момента. Всъщност и единственият, който би могъл да го разбере. И не само това. Той, Пръча, който бе напълно наясно с пътя, по който вървеше и не съжаляваше за избора си, можеше поне да постъпи честно с племенника си. „Едно добро дело!- с добродушна самоирония си помисли. - Не, аз не искам да убеждавам Теодор да избира такъв или онакъв път. Искам само да му набия едно-единствено нещо, което е най- важно! Според мен, разбира се. А то е да преоткрие себе си, да си даде отговор какво иска и дали е готов да го изстрада. И когато избере път, да върви докрай по него - все едно дали ще го обесят или ще го обявят за светец. Важното е да не съжалява. И да им тегли по една майна на всички. Без изключение. И на него, Пръча, депутата-контрабандиста - и на още сума други неща.”
Сервитъорката сложи пред всеки по една халба светложълта леко мътна течност - прословутата жива бира, пъхна фиша под стъкления пепелник и като се фръцна, се насочи към бара.
- Каква ми е сърничка.....е-е-х,- не се доизказа Пръча, загледан след нея - младост, безгрижна младост, „дали на кон замина ти или пеша...”
- Ей, вуйчо, леко на завоите, щом и на поезия го удари, значи настина си зле!.. - ухили се Теди, - Я се стегни, да не си престарял, знам те аз тебе, още връткаш гаджетата, както си искаш, а си и депутат, което е не малък плюс!
В същото време си мислеше за Мимето и с отврата си я представяше в косматите лапи на вуйчо си, но не се осмели да произнесе името и на глас.
Петръчки не му отговори, а привлече към себе си халбата, погледна го и замислено произнесе:
- И депутатът е човек, колкото и невероятно да излежда това за теб и още за шест милиона българи! - той също си спомняше за Мимето и в съзнанието му изпъкваше гърчещото се като змиорка в ръцете му младо мургаво тяло и златистият, ухаещ на слънце и диви горски плодове водопад разпилени коси.
- Наздраве, Теди! Да пием за младостта - единствените дни, които си струват в живота, ако са преживени както трябва! - и Петръчки вдигна половин литровата чаша.
Теодор направи същото и след като се чукнаха, отпиха по една дълга животоспасяваща глътка.

Следва