автор: apostola

Моят път, от раждането начертан,
лъкатуши в облачни и светли дни.
В него аз пътувам скрито замечтан
в оня връх, където винаги хладни.

В този път изтича и живота ми,
близнат сладко от вселенската съдба.
Сято на земята и дървото ми
свлича клони, като плачеща върба.

Дъжд и сняг в сезоните ме все валя.
Мокрех се, но се потапях в благодат.
Черното във мене вече побеля...
Знам, че няма път за връщане назад.

Истината е напред и пак на път-
там, където ще се вдига моят кръст.
Там, където сетивата ще заспят
между обич и цветя в околовръст.