автор: apostola

На рамката с платното бяло
полагам с четката боите.
И слънцето е сякаш спряло
в пейзажа шарен на горите.

В платното всичко оживява
от красотата на боите.
И то във мене оживява,
като сърцето ми в гърдите.

От прясната картина даже
и терпентина ме опива.
Тъй сякаш иска да ми каже,
че всички страсти ги попива.

Че всяка багра е и чувство
със своя радост и тревога.
Че всяка точка е изкуство
и то е даже дар от Бога.

С богатството на цветовете
рисувам с обич аз нещата.
Така представям световете,
събиращи се във душата.