автор: estela41

Четвъртък: стоя пред огледалото, безучастната му повърхност отразява млада жена, изкусително разголена, лениво-артистивно подпряла лице върху ръката си. Само преди миг и Той беше до мен - в огледалото бяхме двама. Виждах премерените жестове на ръцете му, огъня в красивите му очи, потока от мисли, набраздил изразителното му чело. Движението разпъваше гладката повърхност. В нея се запечата и оня ми, когато белият халат, обгърнал раменете ми, с шепот на коприна се свлече надолу, откривайки дръзко все още недокоснатата от страст моминска гръд.
Тогава сърцето ми запърха като птичка, поисках да срещна погледа му , да се докосна до магията, която, вярвах, ще се излъчи от него, но уви! В кадифената мекота на очите му се сблъсках с ...бариера. Нямаше ме там. Моята млечна голота не бе предизвикала трепетно чувство. А гласът му? Как спокойно обясняваше къде трябва да положа ръка, и как гънката, образувала се току под топлото гнездо на гърдите ми, била прекалено бухнала. Дори протегна ръка ---- да я раздипли. Неволно ме докосна! Аз - като струна опъната, той: скептичен, присвил очи, пресмята разстояния, детайли, проектира, разсъждава...и тогава с ужас разбрах: аз съм просто обект.
И какво превърна мен - младата, непокорна девойка от субект в обект? Нуждата от пари? Артистичният порив, изкусителното предложение за нещо забранено, непреживяно? Не знам. Пък и има ли значение сега, когато от понеделник позирам по четири часа на ден и удовлетворявам всички претенции: "Погледни надолу, спусни онази къдрица над челото, левият крак - напред, раменете да не издават напрежение, а спокойствие, ти си почиваш, ти си покоят, приел женски образ."
Аз ли съм покоят? Аз съм жив въглен, отворена рана, туптяща артерия. Аз съм бент, който с последни сили удържа пролетен прилив. Аз съм цвят, очакващ да чуе шепот на пеперудени криле, за да се отвори и да прегърне слънцето. Аз съм трепет, вълна, болка и мечта. Чудя се как още съм жива. Той е там, зад своя статив, най-сигурната бариера. Разговаря с музите. Ръцете му са изящни, с чувствени пръсти, но докосват само платното, боите, не и мен. Макар понякога да са тъй омайващо близо, сякаш усещам с особени, неназовани сетива енергията, стаена в тях. Те галят въздуха около мен, сатена на дрехата ми, а може би и бъдещия успех, примамлив, мечтан. Художникът гледа мен в огледалото, и аз гледам него. Той търси контура на линиите, играта на светлосенките, загадката на движението. Аз тихо рисувам с очи лицето, косите, очите му. Непроницаеми, дълбоки, отнесени нейде далече. Гледат към мен и не ме виждат. Аз не съм интересна: обект, без съдържание. Аз съм пътуване към един шедьовър, моделът, въплъщаващ една идея. Идеята за съвършената красота.
Но какво е красотата, изпразнена от магията на своето съдържание? Празна амфора, арфа без струни, пролет без цветове и птици. Смълчана в несретната си участ, аз вкусвам единствено от нектара на щастието да знам, че той е там, зад статива, дишаме заедно въздуха, зареден с влюбени атоми, гледаме в едно и също огледало. Аз го целувам с пламналия си поглед, прегръщам го с мечтите си, разговарям унесено с него в един сън, който не затваря очите ми с благослов, а ме държи будна, пламнала, очакваща чудото.
Но то все не идва. Пречи му стативът. Той ни събра в тази стая, той ни разделя. Пречи му да ме види наистина, мене самата, не тялото, което вдъхновено рисува. Стативът го е омагьосал, превърнал се е в център на неговия артистичен свят. Показва му красотата само от една гледна точка. Понякога си мисля, че той се идентифицира със статива, или се слива с шарките на платното, влюбен е в него. Може би защото то е връзката му с вечността. Може би защото там има възможност да изгради света на красотата без нито една дразнеща подборност. В миг трепвам, осъзнала щастието, че съм част от този нетленен свят. Сигурно той обича изображението ми така, както аз обичам него. Но това утеха ли е за жадуващата взаимност душа? Тя не се храни с миражи. Не и моята. Ако той можеше да съзре мечтите ми, би потънал в дълбината на тяхната неистова нежност, би открил, че в палитрата си няма батра, способна да пресъздаде сиянието на любовта. И че тази багра съществува само в дъгата на копнежа, който ме изгаря.
Аз мога да го даря с нея, но той е сляп. А в понеделник ми се стори, че ме жадува, че между нас ще пламне любов. Лъжа. Да подменяш истината с мечтата не е признак на сила. Самозаблуда. Жалък опит за спасение!
Затварям очи. Не искам повече тази болка. Прекалено дълго изпепелявах сърцето си. Не вмиждам огледалото и магията бавно се свлича, като ненужна дреха, примирява контрастите. Спокойствие, тишина.
Има бариери, които не могат да бъда преодолени. Никога. На никаква цена. Съзнавам това, но...ако я няма нея, бариерата, ако стативът не разделя на две света на любовта, ще продължи ли като от чудодеен извор тя да струи: ненаситена и молеща, несподелена, но жареща. Нестинарките танцуват върху блясъка на въглените. Любовта се ражда върху пламъците на болката, че не можеш да държиш в ръцете си нишките на съдбата, не можеш да вържеш крилете на времето, не можеш да преодолееш самия себе си. Защото бариерите най-често не са вън, а вътре в душата. И стативът всъщност е там, в сърцето му, съхранил върху платното нежната страст в очите ми...завинаги!
Може би след години той ще я съзре именно там, в пастелните отблясъци на собственото си творение. Може би...