автор: gringo

Пета глава
(продължение)

Откъм гористия склон полъхна хладен ветрец и на тримата възрастни мъже изведнъж им стана студено.
Вече се смрачаваше, дворчето,къщата, високите дувари и двете изтегнали се , сякаш вкаменили се кучета до дървената колибка, се губеха във виолетови сенки. Ясно изразените им очертания до преди минути се разляха и скоро начупената линия на надвесената от север планинска верига и планинският връх щяха съвсем да с изгубят в нощния мрак.
Ленин пропусна другите двама да излязат преди него от беседката, събра вилиците и чашите и ги сложи в празната чиния, взе три четвърти пълното с дюлева ракия шише, завинти капачката и го мушна под мишницата си. После подхвана внимателно с дясната си ръка чинията с приборите и като леко я допря до корема си за по-голяма сигурност, се запъти след тях към входа на потъналата в тъмнина къща. Клюна и Лесничея вече бяха в антрето, когато Ленин влезе през входната
- Мите, щракни ключа! - подвикна той на Клюна, който вървеше първи. Димитър, с прякор Клюна, включи осветлението.
Двамата вече бяха в антрето, когато Ленин влезе през входната врата, която бе отворена и пак се обади:
- Мите, извинявай, ама я бутни вратата, докато оставя това в кухнята. - посочи с поглед чинията и чашите, придържани с две ръце и се насочи към една бяла врата на три крачки вдясно от него. Приведе се леко и я отвори, като натисна с лакът дръжката.
– Чакай,чакай да ти помогна де! - чу се гласът на Лесничея, но домакинът вече бе влязъл в кухнята, откъдето се чу характерния шум от оставянето на приборите в умивалника.
След секунди отново се появи с връзка ключове и отвори съседна на кухненската врата. Включи осветлението и пред него се откри стълбище, в дъното на което се виждаше още една врата, наподобяваща тези на металните каси, които умело отваряха крадците в криминалните филми.
- Айде, момчета, след мен в колона по един към овалния кабинет! -изкомандва бодро дребното човече и заслиза по стъпалата, следвано от другите двама. Стоманената врата бе отключена на свой ред и през нея тримата се озоваха в кръгла заличка с диаметър около двадесет метра. Впечатлението, което оставяше у човек, влязъл за пръв път в нея, бе на нещо средно между компютърна зала и средновековна библиотека. В това помещение, вкопано три метра под земята, съжителстваха мирно академичният дух, излъчван от многобройните томове литература, заели една трета от единствената, без нито една чупка или ъгъл стена, и модерната офис- техника, внушаваща увереност на човека, че с помощта на съвременните открития и все по- бързо развиващите се технологии е в състояние проникне във всички тайни на природата. Но човекът, този „Венец на природата”, използваше създаденото от гения на учените и философите не само за да направи по-смислен и по- удобен живота си и да разгадава вселенските тайни, но и да следи ближния си, да го манипулира, да го прави зависим, несигурен и като цяло лесно контролиран. Зависимостта на човек от човека с развитието на тъй наречения технически прогрес прие невероятно гротескни и уродливи форми. Организацията, този чудовищен мега октопод, бе на практика задушил в пипалата си възможността човечеството да се развива в една друга, единствено правилната посока - тази на духовното усъвършенстване. Пътят на мисълта, отключването на неподозираната мощ и способност човешкият дух да преодолява гравитацията и да се телепортира в различни точки на вселената, без да се капсулира в метални сандъци на четири колела, летящи ковчези с крила или плуващи гробници, останаха само мечта в съзнанието на велики представители на човешката раса, служители на доброто и осенени от божественото откровение. Тези богоподобни люде бяха методично унищожавани - техните Голготи останаха неизвестни. Въпреки саможертвата им, въпреки всеотдайността, любовта и истинността на словото им, водещо към нетленността человеческа, думите им не намериха отклик в човешкото стадо. Защото по-склонен и по-податливе човекът към изкушенията, по-лесен и равен е пътят, водещ към злото, по-силни се оказват щенията на плътта от поривите към необятното на духа божествен....
В битките между доброто и злото през стотиците години еволюции и революции злото победи. Светът, смален до малко селце, е на прага на своето самоунищожение като логично последствие от посоката, в която се бе развивал. Натрупаните бомби, задълбочаването на парниковия ефект, изсичането на горите и намаляването на природните ресурси придобиват вече не застрашителни, а катастрофални размери. Населението се увеличава драстично и въпросът е само кога ще настъпи Краят. Изчерпани са идеите, мъртво е изкуството и само жалки епигони повтарят в безброй бездарни и вулгарни вариации и компилации вече казаното и сътвореното по неповторим начин от други хора в други времена. Псевдоразбирачи се пулят и цъкат с език, възхитени от една черна точка на пембян фон в някоя галерия - гениална картина на модерен художник, а от вестникарските будки се купуват най-вече жълтите пошли вестници, в които основната тема е свързана винаги с едно и също - дали Брад Пит го вдига, дали Том Круз се развежда и какъв е аромата под юргана на принц Уилиям и преобразеното в принцеса обикновено момиче Кейт Мидълтън чрез едно докосване с вълшебната пръчица от Добрата фея. Всички са наясно, че царят е гол, но никой не го казва. В началото на двадесет и първи век работещият досега принцип и проверена от времето закономерност, приемана от Организацията като аксиома „Чрез всеобщ хаос към всеобщ ред”, изглежда вече не беше ефективен. Хаосът, придобил чудовищни и неподдаващи се на контрол размери, бе налице. Редът, който трябваше да се роди от него, липсваше и изглеждаше направо утопия. Пред ужаса на тоталното предстоящо
изтребление тримата емисари на Организацията за България за първи път се бяха притеснили.
- М-да-а-а-а! - процеди през зъби Клюна, - Работата се закучва, ако ме разбирате какво ви казвам...
- И преди е имало трудни моменти, пък все сме се оправяли някак... – помъчи се да го успокои Лесничея, - Помниш ли когато щеше да гръмне централата, а?....
- Помня, как да не помня! - намеси се Ленин и се понамести на удобното кресло с овална облегалка, тапицирано със светлокафява телешка кожа. И другите двама седяха на такива кресла около кръгла масичка с махагонов плот, шлифован до огледален блясък, но тапицерията им бе с различен цвят - черна на Клюна и червена на Лесничея.
- Добре, че навреме дойдоха специалистите от ядрения център, иначе... - продължаваше да си припомня случая той.
- Иначе щяхме да гръмнем и сега нямаше да водим тука този разговор!- пресече го нетърпеливо Клюна, - Думата ми е за тая каша, дето се е забъркала в световен мащаб. Не че ние не помогнахме, но сега ситуацията е коренно променена в сравнение с предишните векове. Не че нашите предходници са били по-умни от нас - и преди са ставали гафове, но след някоя изцепка отново много бързо равновесието е било възстановявано.
- Сам не знаеш колко си прав! И чест ти прави, че отвори тая болна тема, която ни тормози от месеци, но даже ние, които определяме кой да живее и кой да умре в тая страна, се страхуваме да... Господи, чухте ли какво изтърсих! Стра-ху-ва-ме се! - и Лесничея загледа последователно ту Ленин, ту Клюна, търсейки в очите им потвърждение на казаните от него думи.
- Тъй, тъй, - заклати глава Ленин, - прав си, Мето, прав си. Дойде време и ние, истинските господари на света, да се страхуваме! И от какво? Не от извънземни, които ще ни унищожат, не от световна революция, подготвена от враждебна мощна организация или от потомците на Брут и Касий, а… от какво?! – човечето зяпна срещу двамата, - Кажете де, да видя дали за едно и също иде реч, айде, изплюйте камъчето!
- От невъзможността да контролираме противопоставянето в нашата епоха на интересите на организации, държави, групировки, и даже отделни хора - представяте ли си! Отделни хора!
- А защо? – обърна се Ленин само към Лесничея, който му бе отговорил.
- Не можем да се справим, защото преди предизвикването на кризи, революции и войни с цел отслабването на някоя прекалено добиваща мощ държава или съюз от държави, дори и да не се развиеше точно по предварителния план и ситуацията да излезеше от нашия контрол, все пак разполагахме с време да оправим нещата.
- Вярно е. Времето като фактор, първо, и второ, възможността от момента на създаването на първата атомна бомба някой - било то организация, държава или отделен човек, да разполага с такова мощно оръжие, с което да унищожи планетата заедно с нас, въшките, дето пъплим отгоре и. Сега си давам сметка, че ако усилията на Организацията през вековете са били насочвани към развитие на духовното по пътя на еволюцията, може би светът днес щеше да е на друго дередже.
Тирадата произнесе най-младият от триадата - Клюна, като нервно пощипваше закривения израстък, започващ от основата на междувеждието и завършващ два пръста над горната му устна.
- Дано си даваш сметка, че ако ни слушат Троицата Вездесъщи, може да се каже, че сме прикадили кашата! - намеси се Ленин и обходи с поглед стигащите до тавана рафтове с книги и огромния - два на един метра екран на компютър в срещуположната на вратата, цялата в дъбова ламперия дъговидна стена.
- Ти да не си мислиш, че ония се чувстват много комфортно в цялото това безумие, дето е пощурило и хора, и държави, и де що има някой с малко от малко акъл в главата. Яйце се пече и на техния задник, добре да знаеш. Те имат най-много какво да губят. Всичко! - изрецитира на един дъх Лесничея.
На него също му бе писнало да се сдържа и може би затова като отприщен порой изля гнетящите го мисли, без много-много да се съобразява за евентуалните последствия.
- Освен това не сме коментирали нещо, което ни поставя в неудобно положение. Сигурен съм, че и те се чудят какво да предприемат, - подкрепи го Ленин - само че няма какво. Късно е. Преди двеста години сигурно би могло. Днес - вече не.
- Не са виновни сегашните. А и за предишните не се знае със сигурност. И те, и ние, поехме руля едва тогава, когато корабът на Организацията плаваше в океана на времето десетки векове. Но сега, в настоящето, озовали се внезапно пред острите назъбени скали на разрастващия се тероризъм, на екологичната катастрофа, на надвисналата всеунищожителна ядрена война, в кипналия водовъртеж на политическо, икономическо, военно, религиозно, личностно и не знам какво още противопоставяне, сега именно ние сме прикарани на пангара да понесем всемирната катастрофа! - вдъхновяваше се все повече Лесничея.
Той, инак уравновесен по характер, тоя път бе скочил от удобното кресло, ръкомахаше възбудено и от цялото му същество лъхаше убеденост в истинността на това , което говореше.
- Какво можем да направим, какво можем да направим! Нищо. Абсолютно нищо! - клюмна с глава унило Димитър и за малко да забие клюнообразния си нос в плота на махагоновата масичка.
- Не е нищо! - Ленин също стана от удобното кресло, обърна се към него и подпря с дланите на двете си изпънати ръце извитата странична облегалка. - Смятам, че следващият, който бъде извикан на спявка от „Светата Троица”, непременно трябва да сподели нашите притеснения и съмнения. Това ще е доказателство за лоялността ни към Организацията и освен това е възможно те да имат план как можем да се измъкнем от тоя батак.
Иронична усмивка цъфна на устните на Лесничея:
- Възможно е, как да не е възможно! Стига да притежавахме способностите на барон Мюнхаузен - да се хванем за косите и да се измъкнем сами от блатото, в което сами сме се натикали! - и Лесничея беззлобно се захили.
- Я стига сме опявали! Каквото - такова!... Хванали сме се на хорото, и то на такова хоро, от което пускане няма. Я по-добре дай да видим каква е хавата в нашия си бардак! – предложи Клюна..
- Как каква?! Каквато си е била винаги! Тюрлю гювеч по балкански! - саркастично се обади Ленин. - Мераклиите във властта кроят планове как да я запазят и на следващите избори, опозиционерите тайно се съешават всеки с всеки - та да видят дали ще си паснат утре, та да крадат заедно според предварителни договорки, а ъндърграунда се пазари с всички, за да граби с тези, които спечелят. Само че тоя народ толкова оголя, обося и оскотя, че вече не знам как още не е хванал сопата.... – продължи да си мърмори тихо Ленин, като в същото време се понаведе и натисна някакво копче под овалната масичка. Светлината намаля, стана полутъмно, екранът на монитора светна и в горния се изписа дата отпреди три дни.
- Хич не го брой това за народ! Колкото и да го доят и дерат, все ще си кротко пасе и блее. - с безразличие каза Клюна и се намести по-удобно, за да проследи информацията от последните три дни за случващото се в най- бедната балканска държава. Тази информация нямаше нищо общо с орязаната, редактирана, изкривена, където трябва, захаросана, където трябва, осолена или ампутирана информация, предлагана на всеядната затъпяла от чалга, алкохол и висене във фейсбука нация. След като погледаха с отегчени лица появяващите се и скриващите се редове на екрана около пет минути, Клюна се изправи и без да бърза, бавно се протегна.
- Стига, стига, дай да му ударим едно „Блато” и айде, кой от къде е!.. Че ми омръзнаха тия дивотии!...
- О” кей! - отзова се Ленин и изключи монитора. - Дай да му пийнем и от оня мавруд, миналогодишния, с нещо за мезе! Страхотен е! Че не се знае колко още ще го пием, както е тръгнало......
- Е де, е де, - скара му се шеговито Лесничея, - я давай малко по-така! Какво си се скапал! Да сме безсмъртни - не сме, и да ви кажа, като се позамислих малко оня ден, стигнах до заключението, че май няма разлика между нас и бедния човек - накрая червей ни яде всички...
- И затова давай да се порадваме на земните наслади - философски заключи Клюна.
- А на райските - като му дойде времето!- допълни Лесничея.
- И дано да е по-късно! Амин! - тури точка Ленин на сериозните разговори и натисна друго копче. Част от рафтовете с книги се завъртяха като отваряща се врата и пред погледите на тримата, които пазеха злото случайно да не бъде победено от доброто (такава опасност изобщо не съществуваше), се откри малко правоъгълно помещение със също така правоъгълна маса в средата. На нея нямаше нищо.
- Действайте, мускетари! - бодро изкомандва Ленин, възприел поведението на врял и кипял ротен старшина, ръководещ дежурните по кухня новобранци в раздаването на полагащия се порцион. – Тук, знаете, няма едрогърди сервитьорки с къси полички, за да ни сервират, а пък ние да ги пощипваме по дупетата. Така че, както винаги, ще се обслужваме сами!
- И по-добре! - обади се Лесничея, - Аз не обичам да ми навират цици в лицето, докато похапвам. Пречат ми да се съсредоточа. А за мен храненето е свещенодействие - забелязали сте сигурно, че повечето сборища человечески по различни поводи - радостни или тъжни, завършват с яко плюскане и поркане. Сватби, погребения – все тая, накрая – вино и ракия. Щото, - продължаваше да мъдрува Методи, един от трите български октопода, докато отваряше вратата на вграден в стената хладилинк, - едно от малкото смислени, не, по-точно е да се каже, естествени неща е приготвянето, поднасянето и поглъщането на различни вкусотии от човека. Затова ние, хората, които сме си всъщност животни, искам да кажа, по-отвратителни дори от кое да е животно, сме си нагласили всичко в угода на нашето чревоугодие. Така-а-а-а! – Методи погледна другите двама, за да види какво впечатление им е направило мъдрото му ораторствуване и понеже те не казаха нищо, продължи да обяснява своето виждане за основните физиологични функции и нужди на човека – това странно същество. - И после удоволствието от ситостта и доброто храносмилане. Другото е удоволствието, божествената тръпка от чифтосването. Но и двете неща се оцветяват по неповторим начин, ако се правят със съзнанието за власт и богатство. Всичко останало е литература, захарен памук на пръчка - огромен и примамлив, но не засищащ, блудкава чорба от мечти, илюзии и внушения, с които се залъгва простолюдието. Така е било и тъй ще бъде! - и той зареди с вдъхновение върху правоъгълната маса няколко вида сирена, майонези, горчици и сосове, сновейки между нея и хладилника.
През това време Ленин, вторият роден октопод, трупна на масата едно около килограм парче от щастливо диво прасе, отрязано току-що от пушен свински бут, висял доскоро на греда в ниското проветриво таванско помещение. Опита на левия палец острието на ножа, остана доволен и започна майсторски да реже от него тънки филийки прозирно розово месо с тъмни от подправките краища. Третият октопод в човешки образ дръпна една завеса в убит тъмносив цвят и застана изправен пред полегнали на специални дървени поставки бутилки от грапаво тъмнозелено стъкло, като им се любуваше и се колебаеше коя да хване за гърлото.
- Горният рафт вляво! - завъртя главата си с указателно движение Ленин, понеже продължаваше бавно и прецизно да реже тънки филийки от бута и ръцете му бяха заети.
Клюна се протегна и внимателно изтегли еднао шише без етикет, здраво запушено с навосъчена коркова тапа, завъртя го, вдигна го и се опита да види цвета му, но освен проблясващото на изкуствената светлина тъмно стъкло, той не успя да различи нищо друго.
- Давай го, давай го тука, на масата! - подвикна му домакина, - Ей там, отвори първата вратичка на шкафа до рафтовете с вино, ще видиш тирбушона, а като отвориш и тая до нея, ще видиш чашите и салфетките. Дай и тях.
Ленин се изправи, избърса ръцете си с един червен пешкир, направи няколко крачки встрани и от друг шкаф, също вграден в стената срещу вратата, измъкна няколко чинии - малки и големи, и ги нареди на масата.
Скромното пиршество можеше да започне.