автор: Drugiyat

Вървя през равнината на полето
във неподвижна тишина.

Над мене слънцето виси
като кълбото на скафандър,
в което е поместена главата ми.

В небето ми прелитат птици,
затворени във свойте траектории.

Желая да загубя пътя -
но не намирам себе си,
а само някой на когото,
приличат спомените ми от детството.

И няма знаци да ме върнат към началото.

Къде отива мойта същност,
която чака всеки ден да се роди,
къде вървя във този кръг от светлина,
чиито граници не мога да пробия.