автор: gringo

Четвърта глава

Теди слезе с пружинираща крачка по стълбите на новата сграда и през входната врата се озова на на тротоара сред забързалите се за работа столичани. Все още под влияние на чутото, той блъсна леко една жена, стъпвайки на тротоарните плочи.
-Защо не внимавате? - стрелна го ядосано жената и когато се извърна към него, видя, че тя всъщност е младо красиво момиче с червеникава коса, вързана на конска опашка, леко чипо носле и очила, придаващи и вид на секретарка във влиятелна корпорация и сто на сто любовница на застаряващия шеф-милионер, както би я определил някой филмов маниак.
- Простете, моля, - извини се учтиво Теодор и в топлите му светлокафяви очи пролича искрено неприкрито възхищение от свежестта и красотата на девойката, красота, която нямаше нищо общо с вулгарното излъчване на силиконовите миски и чалга певачки от многобройните кръчми и нощни клубове, в които се възпитаваше бъдещето на нацията-новото поколение, заченато в лоното на така наречената демокрация.
- Няма нищо.- отвърна по-меко тя,забелязала направеното от нея впечатление и обръщайки гръб, зачатка решително с токчетата си към неизвестно за Теди място. Момчето с ужас наблюдаваше как стройната фигурка се отдалечава и след по-малко от минута щеше да се скрие зад гърба на бавно вървящ едър мъж.
Стоеше объркан на тротоара и, странно за него, се чудеше накъде да тръгне. И вместо към паркираната против всякакви правила „Ауди” на съседната улица, се устреми, сякаш тласкан от неведома сила, след вече изгубилото се от погледа му момиче. Сърцето му биеше както никога досега и а-ха да изскочи от гърдите му. Беше на двадесет и осем години и имаше известен опит с жените, но никога досега не се бе увличал сериозно. Може би дори бе поразглезен от вниманието, което получаваше от тяхна страна. И все пак трябва да признаем, че ако Бог не бе надарил младежа с висок ръст, стройно тяло и привлекателни черти на леко издълженото лице с високи скули и неголеми, ала фини и добре очертани устни, то едва ли прескочилият от дядо и баща духовен ген щеше да накара непредвидимото женско племе да се заплесва по него.
След по-малко от минута умел бърз слалом между пешеходците погледът на развълнувания младеж отново бе прикован от огнената конска опашка, подскачаща върху гърба на момичето. Продължи да я следва, като внимаваше да не бъде забелязан. Така в следене изминаха още три-четири минути, преди обектът от женски пол да изчезне внезапно в един безистен. Внимателно промъкналият се след момичето преследвач установи, че след като прекоси малко дворче , покрито с павета, то се скри зад масивната врата на нова триетажна кооперация. Адвокатска кантора „Кънчев, Пенев и Кардашев”- прочете приближилият се младеж. Помещаваше се на третия етаж. Другите надписи бяха на частни лица, с изключение на един – „Д-р Шиков-стоматолог”. „Малко вероятно е такова момиче да мие ченета при някакъв си там зъбар” – реши Теди и се върна с бавна крачка отново на тротоара. Умислен, вървеше към неправилно паркираното „Ауди” и въпреки че се опитваше да се съсредоточи върху дилемата с откраднатите пари, пред очите му непрекъснато стоеше изящната фигурка на момичето с червените коси. „Момичето с перлените коси” –сети се за песента на унгарската група „Омега”, макар че обсебилата съзнанието му девойка притежаваше разкошни червени коси. Припевът на парчето зазвуча в главата му и той напразно се мъчеше да се отърси от завладялото го жизнерадостно настроение. Едва се удържаше да не започне да си тананика на глас и да затанцува по тротоара. Баща му си падаше по класическия рок от седемдесетте и осемдесетте години и предаде любовта си към великите групи на онова време и на невръстния си син. В това отношение Теди се отличаваше от връстниците си и една от любимите му балади бе именно "Момичето с перлените коси ". Ускори крачка, стигна до колата и седна зад волана. Изведнъж лицата на Марио и Жоро се появиха пред него такива, каквито ги бе видял последния път, когато Жоро с блеснали очи им споделяше, че най-после генералската щерка склонила да се оженят. „Стига! Стига!! Каквото станало- станало. Да видим оттук нататък как ще я караме!... С вуйчо ми, с Мимето – що ми трябваше да се забърквам с нея... Ако вуйчо ми научи... И тоя изчезнал един милион евро...”
Младежът барабанеше с пръсти по волана и се мъчеше да овладее разнопосочните объркани мисли в главата си. Разбираше, че все ще трябва да я почне отнякъде, да се задейства в новата ситуация. „ При бай Колъо! Първо при него! Ще поговорим – и без това от два месеца не съм ходил да го видя...” Почувства се гузен. „А довечера около пет в безистена. Ще чакам. Все ще я засека.” Мислеше пак за червенокоската. Намислил бе да чака няколко вечери пред адвокатската кантора – девойката все щеше да се появи. Предполагаше, че свършва работа между пет и шест вечерта. Вярваше, че ще се оправи. Досегашните му успехи с жените му даваха кураж и увереност и не се съмняваше , че ще може да я убеди да пият по едно кафе - като за начало. А после- ще видим! Теди разтърси глава, запали двигателя и подкара колата към центъра. Пресмяташе вариантите. Трябваше сам да се оправя, за помощ не можеше да разчита на никой. Двамата му приятели бяха мъртви…. Толкова млади! Колкото него Съдбата наистина е сляпа…Няма никаква логика да живееш, след като така или иначе ще умреш! Ето , завчера пиха, ядоха и се веселиха, и Жорката беше толкова щастлив, защото генералската щерка бе склонила да се сгодят…. А сега... нищо. А и родителите на Жоро и Марио… Хич да не бяха се срещали на това тъпо събиране на випуска... Отде човек да знае какво го чака утре и това, което върши, до какво ще го доведе… „Стегни се, ей, я се вземи в ръце! Не си виновен ти!” - повтаряше си Теди , облегнал се назад – не съм виновен, не съм виновен- кънтеше в главата му, но му беше гадно, в стомаха му се бъркаше, очите го боляха и някаква частица от съзнанието му дълбоко в него се бунтуваше и сякаш незнаен глас без думи шептеше : „Ти, само ти и твоят вуйчо носите вина за смъртта на момчетата!” „Не е вярно!!!”- изкрещя на глас младежа и удари силно с дясната ръка по волана. Колата рязко, макар и леко зави наляво. Отзад някой наду клаксон. Теди изпсува, въпреки че почти не ругаеше, и хвана здраво волана. Излезе на правата отсечка към Долно Бунище и даде газ. „След десет минути съм при Бай Кольо...” Докато караше, спомените от детството нахлуха в главата му. Отново се видя като малко момченце, хванало голямата топла ръка на бай Кольо, който го учеше как да лови риба в селската река, как да прави свирка от върба напролет и куп още крайно необходими знания от едно момче на десет години, за да се ползва с уважение сред връстниците си. Баща му, инак добър и кротък човек—нищо общо с прадядо му разбойника, все го нямаше, с майка си не можеше да говори по „мъжки” и бай Кольо се появи точно навреме, за допълни празнините в извънкласното образование на Теодор. Бай Кольо бе и настойник, и възпитател, и колеж, и още каквото се сетите добро и полезно за едно дете, което тепърва навлизаше в живота. И дори след време, когато се премести да живее в София, Теди всеки месец намираше време да се отбие при бай Кольо, да му занесе нещо и да си побъбрят под разлистената асма на двора през лятото или край бумтящата печка в студената снежна зима… Ако Пръча бе злият гений за Теди, а и за неговите приятели, които искаха само да имат повече пари в един свят, който ценеше единстнвено богатството, то бай Кольо бе белият ангел-хранител за Теодор, опитал се да посее в душата му нещо повече от едната амбиция единствено за материален успех и преходното превъзходство над ближния.
Теди наближаваше отбивката за селото и намали скоростта, понеже мерна навреме паркираната напряко на пътя полицейска кола. Спря на светофара, изчака да светне зеленото око и плавно взе десния завой подблагосклонния поглед на единия от полицаите, подпрян на бронята и. Другият, разпльокан на задната седалка и заръфал мазна баничка, не му обърна никакво внимание. Главната улица беше пуста, две улични псета лежаха изпънати пред вратата на бетонен гараж, строен явно с идеята да издържи някоя и друга бомбардировка. Едното, по-младо, лениво се изправи и пролая няколко пъти насила, колкото за авторитет, а старото, проскубано и грозно, само го проследи с отвратени от живота очи и с изплезен от жегата език. Двете не знаеха нищо за инициативата на Столична община, която пряко касаеше досегашния им начин на живот и ги заплашваше с кастрация и ефтаназия. Кампанията за решаването на кучешкия проблем продължаваше вече десета година, но резултата от нея бяха само двайсетина изядени и изпохапани старци и деца и милиони левове, потънали в бездънните джобове на разни киноложки, еколожки и Бог знае още какви мошенически организации. Младежът не обърна никакво внимание на уличните псета, тъй като те бяха неделима част от интериора на столицата и нейните околности. „Добре, че има климатик”- благославяше той техническата мисъл на акуратния и прецизен германец-„Иначе щях да издухам супата като едното нищо. Чудя се как са живели хората преди без климатици, без компютри и без молове!....Направо съм късметлия, че съм се родил сега!”- искрено си мислеше момчето си представяше вонящи обори, измъчени селяци с цървули, дремещи върху каприте на скрибуцащи дървени каруци и падащи посред нивите покосени от слънчев удар млади девойки в селски носии и остри сърпове в ръце!!!.. „Бър-рр- рър-ррр! Ужас!”- настръхна чак, но може би и климатикът, включен на най-високата степен, също имаше вина за хладните иглички, пронизали изведнъж тялото му. „Май съм чел прекалено Елин Пелин на времето! А откога не съм похващал книга?! „Сам не знаеш колко си прав!”- присмя му се ироничен глас от дълбините на подсъзнанието му.- „ И както си я подкарал, далече май не ще стигнеш!”- продължаваше монолога си гадничкият глас. Засега Теди стигна до малкото площадче с две конкуриращи се магазинчета с хранителни стоки, чиито собственици винаги при среща се поздравяваха и любезно си пожелаваха здраве, а наум задължително си теглеха по една майна, и зави надясно покрай еднственото заведение- кафе, водка и кебапчета- за всеки и по всяко време. Пред него на евтини пластмасови столове и една дървена пейка се бяха позиционизирали неколцина от местните кибици и оживено спореха. Жегата не ги притесняваше, защото огромно зелено чергило бе метнато върху конструкция от железни тръби и предпазваше главите им от изпържване. „Тия пък какво са се развълнували посред тоя пек!”- зачуди се Теди. Освен тях жив човек не се мяркаше наоколо. След като гълчавата на местния парламент остана зад гърба му, той видя отляво след завоя къщичката на бай Кольо, разположена сред зеленото море от различни градински култури. Спря пред нея, пъргаво слезе от колата и се устреми с решителни крачки към малката портичка. Натисна дръжката , за да влезе в двора и остана изненадан, когато се оказа, че не може да я отвори. Бай Кольо никога не заключваше през деня, а часът отиваше към дванайсет. Изведнъж погледът му бе привлечен от някакво листче, залепено на входната врата на малката едноетажна къщичка.. „Ама какво става тука!? Какво се е случило?!”- изуми се младежът- „Да не би...нещо с бай Кольо?!”... .-той не довърши мисълта си, защото с периферното си зрение видя, че от съседния двор през прогледната мрежеста ограда го оглеждат любопитните очи на възрастна жена. Явно не би имала нищо против да размени някоя и друга дума с младежа по въпроса за запечатания от полицията вход.
- Добър ден! Извинете, - обърна се вежливо към нея Теди, като приближи външната страна на оградата и - дали случайно не знаете какво се е случило с вашия съсед?
- Добър да е, синко, ама надали че е добър за горкийо Кольо! - прозвуча напевно ясният и глас,- да не дава Господ такова нещастие! Ама чекай да излезна през вратнико, че не е убаво да си говориме през оградата.
Докато я чакаше да дойде при него, въпреки че сърцето му се беше свило като на стиснато в шепа врабче, му направи впечатление триетажната къща с подреден двор и гараж поне за три коли, в която бабата явно бе останала днес сама и може би за това се зарадва на младежа, с когото можеше да си поговори. Освен това той не бе оттук и за разлика от съселяните и и не знаеше нищо за снощния обир.
- Страшна работа, сине! - дребното бабе гореше от нетърпение да осведоми непознатия за случилото се. - Само бех слушала и гледала по телевизията за тие неща, ама никога не съм си представяла, че у комшията това че стане! Нели съм стара, спим леко и каде два часо ме събудиа коли, бръмчаа, скърцаа, после некакви ора нещо викаа и я станах- нели спим доле, у приземнийо етаж, та горе на снаата да и е широко, като че с кон че играе низ стаите, ама нели сино ми е прост да и уйдисва - остави майкя си у мазето - да пукне по- бърже! - каканижеше бързореката бабка, превключила на любимата си тема.
До едно време Теди търпеливо я слушаше, но намерил сгоден момент, я прекъсна:
- А с комшията какво стана, бабо, кажи с него какво се случи? - бабето го погледна, малко стреснато, поококори избледнели от времето сини очета и примигна няколко пъти:
- А-а-а,горкичкийо, нема си късмет, човечецо, и те това си е! Та нели за него ти приказвам, бе, дете! Я ела да поседнеме те тука, на пейката, че нещо се уморих... Нели сутринта по ладно копах луко с прашулето, па и не не бех спала много... То на стар човек колко му требе - да придремне два-три часа и ...се е наспал! - Доловила нетърпението на младежа, тя отново заразправя каквото знаеше за среднощната случка. - Влезнале, гадини гнидави, да краднат! И то от кого? От най-свестнио човек у селото! От Кольо! Кротък, добър....е, верно, женица не можа да си намери човеко, ама така си му е било писано!
Теди отново се уплаши да не се отплесне, но тя дребничка като дете, свила се в черното си сукманче на пейката с превързана синя кърпа на точки през главата, погледна към не много словоохотливия си събеседник и продължи:
- Влезнале, като разправят, двама, ама Кольо ги усетил, издебнал ги и претрепал един със секирата! На место го съсекъл! Това и заслужава тоя гад! Е и по телевизоро, не видиш ли-само убийства, само кървища! Сине-е-е, сине-е-е, каде отива тоа свет! И сега че го вкарат у затворо! Че не се оставил да го ограбат и пребиат! Е те сега че го съдат, откараа го още нощеска с една кола, и утрепанио изнесоха, беа го увиле у едно платнище, него не видех, ама оня, другио, го видех- у кръв му беше целата глава,овързана, а умрелио го качиа у една като линейка, ама не беше баш линейка, по- друга беше некак...
Бабата отново бе влязла в ритъм и Теди, преценил, че повече няма да научи от нея, стана от пейката.
- Благодаря ви много за отделеното време! - обърна се към нея той,- но трябва да тръгвам...
- То виа, младите, се бързате за некаде... А ти, момче, каков си му на Кольо? Да не си му нещо роднина? Племенник? Ти знаеш ли, че съм те видвала да идеш у него? А?
- Познаваме се... - неопределено отговори той и като благодари още веднъж на бабката и и каза „Довиждане”, се запъти към аудито. „Повече няма какво да науча от нея”. Отвори вратата и с привично движение се мушна зад волана. Обърна колата и я подкара обратно по посока на площадчето. В страничното огледало бабката на пейката бързо се се смаляваше и все повече започваше да прилича на черна буболечка, кротко дремеща в обедния зной.
Събранието пред кръчмата продължаваше с единствената промяна, че не крещяха всички вкупом, размахали бирените бутилки, а зяпаха само един, възседнал стола като кон, с лице към облегалката - явно приказваше за нещо, което ги интересуваше. Хрумна му да ги поразпита и тях, но после реши , че и да научи някоя и друга подробност, това няма да промени факта, че при самозащита пенсионираният учител е убил човек и най-вероятно ще лежи в затвора за убийство.
Вътре купето пламтеше и Теди се почувства като къс месо, поставено в тенджера под налягане. Бързо включи климатика и след минута приятна прохлада обгърна потното му тяло. „Ах, морето, ах, морето...” - в съзнанието му изникна картина на синьото море и кротко припляскващите синьо-зелени вълни о белите скали и златистия пясък по плажовете.... „Какво ти море!...Само за море съм сега.... Откъде всичко изведнъж се струпа на главата ми! А време няма никакво!”- момчето стискаше кормилото, аудито летеше обратно към столицата, главата му щеше да се сцепи от мислене, а светлина в тунела не се виждаше. Незнайно как, в паметта му изплуваха думите на баща му: „Теодоре, за всичко, което човек прави в живота, плаща в един момент. За начина, по който живее, за отношението към околните, плаща по един начин, ако е бил богат, по друг начин, ако е бил беден.” Тогава младежа много-много не го разбираше, нито пък си даваше зор да го разбере. „Нека си философстват старите!- малко пренебрежително си мислеше той- То и какво ли друго им е останало! Човек стане ли на трийсе години, ожени ли се, родят ли му се деца – свърши тя, зарежи я!”- и все пак му домъчня му за човека, който бе негов баща и с който така и не успя да стане близък, не
можа да поговори с него като с мъж. Колкото и да бе добър бай Кольо, все пак той не бе истинският му баща. „Защо ли се сещаме за доброто у човека, когато вече не е между живите? А докато е жив, сме безразлични, злобеем често, завиждаме....?” Стана му самотно, усети пустота в душата си. За първи път ясно осъзна, че смъртта на баща му, последвана от неприлично скоростното омъжване на майка му, бяха оня вододел, след който животът му тръгна в съвсем друго русло. „О, слабост, твойто име е жена!”- изрецитира наум с горчиво чувство младият човек, сетил се за постъпката на майка си, останала тогава необяснима за осемнадесетгодишния юноша, но разтърсила го и подтикнала съзнателно да загърби учение, амбиции за кариера, да пренебрегне обществените норми и да се впусне напук на всички в мътния кален водовъртеж на отрицанието и безогледното задоволяване на собственото его. „Само че майка ми не се омъжи за чичо Клавдий, а за някакъв друг бунак, но пък за сметка на това чичо Клавдий осинови детето и. Е, не ми е чичо, а вуйчо,- а бе чичо, вуйчо - все тая- продължаваше шекспировската трактовка на собствената си съдба Теди, - накрая да не свърша и аз като оня загубен датски принц.” „Ще свършиш, ще свършиш точно като него, хи-хи-хи”- гадният злобен гласец от преди малко застърга по нервите му отново. „Млък, шут противен!”- изръмжа на глас Теди – момче за всичко на служба при богатия си вуйчо, и настъпи здраво газта.
След двайсет минути Теди остави колата на паркинга в кв.И.....пред десететажния блок към един и четиридесет часа- в най- голямата жега, и се качи на третия етаж. Отключи вратата на четиристайния апартамент, влезе в банята, свали дънките и ризата с къс ръкав- „La costa“, пусна хладка вода от душа и застана под него със затворени очи и отметната назад глава Като един истински спартанец той съвсем затвори крана с топлата вода - постепенно, разбира се, и остави студените струи да отмият натрупаната умора и грижи. Напразно. Тялото се почувства добре, но спокойствието не идваше. След душа излезе на балкона с вързан на хълбоците син хавлиен пешкир да изпуши една цигара и да реши какво ще прави.

Следва