автор: ivliter

Аз с отразена светлина на слънцето от локвите дъждовни сега ви пиша тези редове. Отмина онзи предпотопен дъжд от който подгизна цялата земя и ставите, измъчени от неговата хладна влага, проскърцваха болезнено с познати ревматични звуци. Дъждът отмина, но още чувам хриптенето на облачната гръд и виждам още езици огнени небето да разкъсват.
Да можеше дъждът натрупаната шлака и в душите да измие и негативите от битието ни… Да можеше, ама не може.
Успяваме все още някак света с очите си и в тях да го преобразяваме, но ми се иска с делата и постъпките си да го правим. Дъждовни локви покрай мен, блестят на слънцето като монети сребърни в напуканите черни длани на бедняк, сдобил се някак неочаквано и изведнъж с надежди и мечти.
Подвластен на илюзиите си и на видения в следобедните изпарения аз крача бавно под оцеждащите се от капките дървета и слънце на надеждата блести от хоризонта чист и нов в очите ми. Вървя по дирята провлачена на дните. Те вече окъсяват, в настъпващата есен, но аз не съм забравил, че те за гладните дваж по-дълги стават.
Дъждът е благослов и наказание – измива той, но също може и добре да цапа и оплесква всичко над което пада – познавам двойствената му дълбока същност. Дъждът е благослов, но мярката загубил се превръща в бедствие жестоко, водата му обезумяла в лудостта си и живот отнема, събаря къщи и прегради всякакви, без покрив хора вече не веднъж и дваж остави.
Но аз сега ви пиша с уловена светлина от слънцето с писалка златна по гладката повърхност на водата и съм изпълнен с оптимизъм. Дъждът отмина. Дали да го запомним с лошото или с доброто!?...