Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: PetiaDilova
Днес: 0
Вчера: 1
Общо: 14158

Онлайн са:
Анонимни: 261
ХуЛитери: 1
Всичко: 262

Онлайн сега:
:: PetiaDilova

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Юли 2024 »»

П В С Ч П С Н
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031       

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаИзборът (Момичето с перлените коси)
раздел: Романи
автор: gringo

Вместо увод

През месец април публикувах два разказа със съвременна тематика - "Обикновена история" и "Смъртта на депутата". После реших,че те могат да се превърнат в роман, отразяващ някои страни на днешното ни битие. Така се стигна до написването на историята, която предлагам на Вашето читателско внимание.


Мъжът стоеше пред прозореца и гледаше в безконечния поток от коли, които бавно се точеха по тясната софийска уличка, пресечка на „Раковска”. Масивният му гръб преграждаше пътя на светлината така, че стилното орехово бюро и останалите мебели оставаха в сянка. Беше едър мъж, с бледосиви очи, едър месест нос и чувствени, въздебели устни. Шкембето му висеше над колана, придържащ измачкан бял панталон, раменете му бяха поувиснали, също и бузите, но това, което правеше най-силно впечатление, бе тревожният му притеснен поглед. Мъжът се обърна и доближи до бюрото. После се отпусна върху черния офис-стол, който жалостиво изскърца под сто и двайсетте килограма живо тегло, стоварили се отгоре му. Звън на джиесем, оставен върху бюрото, го стресна. Той бързо го грабна и с известно безпокойство го долепи до ухото си.
- Ало, вуйчо, - достигна тревожен глас до слуха му – чу ли за Марио и Жорката! Претрепали се с твоето беемве на шосето за Бургас до нашето село....
- Чух, чух новината. За съжаление истина е... Жалко за момчетата...
- Ама вуйчо, как така – вчера пихме бира, Жорката щеше да се жени след месец – а сега.... сега.... ги няма!...
- Слушай ме, племеннико, аз съм в офиса. – прекъсна го вуйчото. – Най добре ела да си поговорим. Само, пак ти казвам, внимавай с колата! Че си представям какво ти е!...
- Идвам. И без това не мога да си намеря място. След около десетина минути съм при теб.
Краткият телефонен разговор се проведе в девет и десет сутринта на двадесет и осми август 2012 година, точно двадесет и два часа след трагичната катастрофа на пътя за Бургас при село Долно Бунище, между известния в цяла България депутат от четиридесет и първото народно събрание и председател на партията „Благоденствие за България” Панайот Петръчки, с прякор Пръча, и Теди – неговия племенник, който той бе приютил под широкото си депутатско крило след смъртта на баща му и неприлично бързо сключеният от майка му втори брак.
Дядото на Теодор, вече покойник, беше професор по философия във Софийския университет, а баща му, нелепо загинал при катастрофа, дипломат и бивш посланик в Унгария. Нещо у момчето се скъса, когато майката набързо се ожени отново след смъртта на баща му. Оказа се, че си е имала дългогодишен любовник и успешно е тъкала на два стана, без никой да разбере. Теодор се озлоби, напусна университета и се забърка с наркотици. Вуйчото го отърва и племенникът бе готов да убие човек за него. Защото, ако Петръчки не се бе намесил, Теодор със сигурност щеше да влезе в затвора. Пръча намери човек, който се съгласи да поеме вината вместо него срещу сума, достатъчна, за да осигури операция на болната си дъщеря в Германия. Скоро човекът умря в затвора и се разбра впоследствие, че са му оставали броени месеци живот. Така че всеки получи това, което искаше. Може би... Благодарният племенник започна да служи вярно на богатия си и авторитетен вуйчо и така се случи, че след време той приобщи към себе си още двама свои бивши съученици от гимназията – Марио и Жоро, с които се видя случайно. Пиха бира, спомниха си ученическите години и на тръгване се разбраха пак да се видят. И тримата бяха интелигентни, но по една или друга причина не бяха емигрирали в чужбина, въпреки че не се чувстваха добре в мутренската си родина. Веднъж Теди спомена за тях пред вуйчо си и на Пръча му хрумна, че може да има на разположение една лична гвардия за специални задачи. Далаверата с нелегалния внос и пласиране на цигари без бандерол, в която той и известният софийски педераст Марин Маразов – Маркиза, бяха едни от най-важните брънки във веригата, се разрастваше и той реши, че няма да е зле да има няколо верни кучета около себе си. И още за това, че бе станало модерно всяко уважаващо себе си новозабогатяло парвеню в тази изпаднала мизерстваща държавица да се разхожда с няколко горили – ако не за друго, поне за авторитет. Пръча пробва новобранците в няколко нагласени от него акции, те се справиха блестящо, зариби ги с достатъчно голяма сума пари, каквито те не бяха виждали през живота си и за прикритие уреди Марио за шофьор, а Жоро в една фирма за софтуер, на която шефа му бе лично задължен. Жорката, както му викаше Пръча, само се водеше на щат и получаваше заплата, без да се вясва в нея. Досега младежите не се бяха забърквали в нещо , макар че от ДАНС им хвърляха по едно око и ги знаеха като „четата на Пръча”. С тях той се чувстваше по-спокоен и се молеше дано не им се случи нещо сериозно - все пак Теодор му беше племенник и той чувстваше, че е прекалено долно дори за циник като него да му провали живота, след като веднъж го бе спасил и го имаше като син.
Преди да влезе в парламента, Петръчки поддържаше не повече от осемдесет килограма и редовно спортуваше, но след това се отпусна, успокои се и започна да се интересува само от възможността да трупа пари по какъвто и да е начин. Сега за първи път се почувства истински притеснен. Палачинката се беше обърнала и съществуваше реална заплаха да бъде срутен с гръм и трясък от пиедестала, на който мислеше, че недосегаем. Беше изпратил двамата младежи с неговото беемве да предадат куфарче с един милион евро на съдружника му Марин Маразов - Маркиза. След като разбра за катастрофата - нищо за черно куфарче с милиони в него, Пръча скочи като ужилен въпреки килограмите, обладан от безумен страх и сграбчи мобилния телефон, сякаш искаше да го смачка (всички зад гърба му го наричаха „Пръча” едно заради фамилията му, друго, заради специфичната миризма на пот, която лъхаше от него, колкото и често да се къпеше, и трето, поради това, че побеснееше ли, очите му кръвясваха и заприличваше досущ на разгонен пръч). Започна да звъни като луд. Никой не знаеше нищо и колкото и да подпитваше, все получаваше една и съща информация – че се касае за трагичен пътен инцидент, при който е загинал водачът, личен шофьор на депутата Петръчки, Председател на партията „Благоденствие за България”, и още един младеж. Други лица в колата не е имало, инцидента се разследва. След като се насили да преодолее все повече завладяващата го паника, Пръча реши да играе „Ва банк” – всичко или нищо. И без това нямаше избор. Мелодичният звън на входния звънец прекъсна нерадостните му размишления и той тежко се надигна. Когато отвори вратата, в рамката и се очерта стройната фигура на неговия племенник.
- Влизай, момчето ми, влизай!
- Вуйчо, как така са се пребили, какво точно се е случило.. – започна
още от вратата момчето.
- Не знам повече и аз от това, което казаха по новините. Поне що се
отнася до катастрофата.
- Но знаеш поне къде са отивали? - погледна въпросително младежът към застаналия пред пред писалището едър мъж - Щом са били с твоята кола, значи ти си ги изпратил някъде. Нали така?
Пръча позабави отговара си, докато се любуваше на жизнеността и свежестта на момчето в светлосини джинси и жълта фланелка. То имаше тънък кръст и хармонично развита мускулатура – нищо общо с напомпаните културисти с грозно изпъкнали деформирани вени. Освен това марковите дрехи и вълнистата дълга руса коса „а ла Бон Джоуви” го причисляваха по-скоро към категорията на рокаджиите, отколкото към ъндърграунда и поради тази причина жените спираха често погледите си върху симпатичния младеж.
- Ама сядай де, какво стърчиш! – Пръча леко подбутна момчето към покритото с черна изкуствена кожа канапе, върху което се упражняваше в
изкуството на любовта с любовниците си, които сменяше като носни кърпички. Само че, за учудване на познатите му, последната се бе задържала повече от една година и по всичко личеше, че май е взела ума на застарявящия вече депутат.
Теди седна на канапето, без да сваля очи от вуйчо си, който не бързаше да му отговори, и продължаваше одобрително да го гледа. „Наша кръв, я го гледай какъв юнак се е източил!” Чувство на родова гордост обзе Пръча, подсилена от съзнанието му за помощта, която бе оказал на сестриния си син в един наистина тежък за него момент.
- Ще ми кажеш ли накрая каквото знаеш за тази ужасна история! – младежът сякаш всеки момент щеше отново да скочи на крака. Едва се владееше.
- Теди, аз съм виновен за всичко. Аз им дадох колата и ги изпратих да се срещнат с оня, знаеш го, Марин Маразов, дето му викат Маркиза. Дето е на всяка манджа мерудия и се занимава с разни конкурси за красота, с изложби и модни ревюта.. Пада си педал. Нали сега е модерно. Трябваще да му предадат едно куфарче... – Пръча спря да говори за момент, облиза месестите си устни и се отпусна върху стола пред ореховото бюро. – Но преди моста на добре познатото ни село Долно Бунище водачът – Марио, загубва управлението и колата се разбива в стълб преди моста на реката, и то от страна на срещуположното платно. Не ми се ще да си мисля какво би станало, ако насреща се е движело друго превозно средство. Накратко, след като звънях къде ли не и на кого ли не, разбрах само едно - че причината за трагедията е несъобразената скорост. Беемвето е летяло със скорост над двеста километра в час...
- Е-е-е-ех, вуйчо, вуйчо-о-о! – изстена младежът, като стисна с две ръце увенчаната си с руси къдри глава, – Защо си изпратил Марио, като го знаеш как лудо кара... Караше... Защо мен не изпрати или поне да бях с него – нямаше да му дам така бясно да кара...
- Не, само това не! А ако и ти беше в колата! Как щях да си простя как щях да погледна Красимира в очите и да и кажа че аз, нейният брат, съм причина за смъртта на сина и?! – Пръча гледаше племенника си с настръхнал поглед.
- А Марио и Жорката! Как аз ще погледна родителите им, с какви очи ще отида на погребението им, след като аз ги доведох при теб, аз съм причината сега да са мъртви!
Вуйчото със съжаление гледаше момчето и си мислеше за двата милиона лева, за които не се знаеше къде са и заради които можеше да се прости с живота си – ако не се намерят... „Има лошо, ама има и по-лошо. Барем него да предпазя.... Да не го завличам с мене на дъното... Макар че и за мен има надежда – стига Боев да се справи...”
- Слушай какво ще ти кажа, синко. И не ти го казвам само да те успокоявам. Ако говорим за вина, то най-голямата вина е моя. Макар и косвена. Защото, след като знаех колко лудо кара Марио, трябваше сам трябваше да занеса куфара с двата милиона лева на Маркиза, защото прекалено станах самоуверен и с повярвах, че мога да контролирам всичко....
- Ама какви милиони, какво куфарче – по новините нищо не казаха. И къде са сега тези пари?!
- Ето това е страшното. Освен смъртта на младежите. Изчезнали са... Изпарили са се... След полицейския оглед на изгорялата кола и на мястото на инцидента не са открити никакви следи от куфарче и пари. А ти много добре знаеш, че при съвременната технически средства дори да бяха изгорели, пак щяха да се открият нещо.
- Тогава, тогава... някой е откраднал куфарчето... Първият, който е бил там.
- Логично разсъждаваш, но първата кола е спряла три-четири минути
след катастрофата. Човекът се е обадил на „Бърза помощ” и е останал на мястото. Не е той. Както и да е. Това е моя грижа. Извиках те да дойдеш, за да те предупредя да не се месиш и да не свършиш, извинявай, някоя щуротия. Особено покрарай смъртта на приятелите ти.
Теодор мълчеше, навел глава. Последните години и месеци, откакто бе станал момче за всичко при вуйчо си, преминаха през съзнанието му и някак не се харесваше, гледайки се отстрани и припомняйки си някои от нещата, които бе вършил. Смъртта на приятелите му, които той доведе при Пръча и постъпките му породиха у него за първи път чувство на срам и известна погнуса от самия себе си.
Зависимостта от вуйчото все повече и повече да тежеше на племенника му. Младежът усещаше от време на време някаква неудоволетвореност, все по-често мрачни мисли внасяха дисонанс в инак безметежното му и безгрижно съществуване. Ставаше му неприятно, когато случайно разбереше, че негов бивш съученик или познат е завършил с отличие образованието си, защитил докторат и станал известен, благодарение на собствените си усилия и воля. А самият той така и не завърши, а слугуваше на богатия си вуйчо. Бе изкарал няколко семестъра в Юридическия факултет на Софийския университет, когато се отказа и се забърка в историята с наркотиците. Сега нелепата смърт на приятелите му съвсем го потисна и чувството за собствената му вина го смазваше. Успокояващите думи на вуйчо му постигнаха целта си само донякъде. Какво да прави, как ще живее занапред, вечно ли ще си остане момче за всичко? А не бе глупав и го знаеше. Вдигна глава към Петръчки, който внимателно го наблюдаваше:
- Вуйчо, не искам да стоя настрана. Искам да помогна. На времето ме спаси от затвора, а сега ми казваш да стоя настрана, докато от намирането на парите зависи живота ти. И си мислиш, че ще те послушам. Няма да стане!
Теодор искаше да помогне с нещо и така малко по малко да започне да изплаща дълга към вуйчото, за да може отново да отвоюва независимостта си.
Но Пръча другояче го разбра и му стана драго от проявената загриженост към съдбата му от страна на неговия племенник.
- Пак ти повтарям, – натърти той, - не искам да се забъркваш в този случай. И освен това ти не можеш да помогнеш, дори и да искаш. Но съм трогнат от искреното ти желание да ми помогнеш. Разбери, наел съм единствения способен да свърши работа! Няма да ти кажа името му, и то не защото не ти вярвам, а защото е по- добре за теб нищо да не знаеш. Само ще ти кажа, че е един от най- добрите в бранша не само в България, но и в Европа. Световна класа. Скъпо ще ми излезе, но той е единственият ми шанс. Още снощи си уредих среща с него и той вече действа. За всичко сме се разбрали. Днес, в дванадесет, имам среща с оная адвокатка, знаеш я, Катърска. Тя е и мой адвокат, и на Маркиза. Той я слуша. Ще я моля да ми уреди утре среща на четири очи с тоя противен педал, за да го навия да си мълчи поне една седмица пред шефовете. Дано ченгето намери парите през това време. Има и нужните контакти, и професионална подготовка, и средства. Това е. - Пръча притеснено въздъхна. – Само една молба имам към теб! Не се намесвай. Най-много да загазиш. Хората, с които работя, не прощават. Ако ти се случи нещо, не знам как ще погледна сестра си....
- Стига с майка ми! –ядоса се не на шега младежът – Не мога да стоя настрана и да не правя нищо. Знаеш ли какво ми хрумна? – и не дочакал отговор, бързо и с въодушевление продължи – Вуйчо, така и така нямам работа в момента и смятям още сега да мръдна до Долно Бунище. Ей го де е – на двайсет километра от тука по пътя за Бургас. Катастрофата е станала вчера. Ще потърся бай Кольо, братовчеда, помниш го....
Петръчки направи кисела гримаса.
- Как да го не знам, - бай Кольо умника... Нали като малък не се отлепяше от него. Баща ти, дипломат, лека му пръст, все пътуваше....
Млъкна за момент и мисълта му се върна в ония времена преди тридесет години. В съзнанието му се появи одухотвореното лице на бай Кольо - учител в селото, когото всички уважаваха. Кольо не се ожени, остана си ерген, понеже момичето, в което бе влюбен като младеж почина и той не можа да го забрави. Някак естествено малкият Теодор се привърза към благия спокоен мъж, който му угаждаше за всичко и винаги имашие време за него – за разлика от майка му, вечно сама и с цялото домакинство на гърба си. Може би именно самотата я бе тласнала към връзката с другия, за когото се омъжи, недочакала и година да мине от смъртта на съпруга и. Тогава стана ясно, че семейството бе престанало да съществува дълго преди това. И бай Кольо се появи точно навреме, за да хване за ръчица, образно казано, малкия нуждаещ се от родителска обич и внимание Теди и да го поведе по трудния път на израстването. И фъстъчето го обикна, привърза се към него, ходеше като паленце по петите му и го гледаше в очите. Но семейство Тодорови се премести да живее в София и новите впечатления малко по малко започнаха да изместват спомена за човека, пръв опитал се да посее семето на доброто в
наивната и чиста тогава детска душа.
- Да-а-а, - наруши възцарилото се мълчание вуйчото, с мъка откъснал се от спомените – не ме обича много тоя философ, тоя доморасъл Цицерон. Но не може да се отрече – грижеше се за тебе тогава, и е умен е, все някакви дебели книги чете... Но какво той може да помогне....
- Нали знаеш как е на село... Новините бързо се разнасят. А бай Кольо умее да навързва нещата...
- Знам как е на село! – отново въздъхна Петръчки - Само че мене от малък ме теглеше към столицата, към големите пари... Да се махна от това тъпо село, от вечното клюкарстване на дребно, от тая простащина и вечно междусъседска завист. У-у-у, въздухът не ми стигаше!.... И никаква перспектива... Затъпяване и селения... Добре че се махнах!... Само че сега го загазих... За първи път така сериозно...
- Именно за това искам да отида . Поне да се опитам... Разбираш ли, не мога да висна тука в някое кафене и да чакам да се обадиш...
- Дали там или тука – все тая. Ама щом толкова напираш, върви да видиш бай Кольо. Ако не помогнеш, няма и да наредиш.
Пръча строго погледна към момчето:
- И никаква самодейност. Каквото си говорехме, остава тук.
- О кей, вуйчо! Тръгвам веднага.
- А-а-а, и още нещо. Не споменавай нищо пред оня философ за мен и че имам нещо общо със случая. - Пръча се намръщи и рунтавите му, все още черни вежди се свъсиха и съединиха. - Преди време говорил с Красимира и ме обвинил, че съм ти влияел лошо...
- Не бери грижа, вуйчо! – Теди се надигна от черното канапе. – Може
пък да извадя късмет, нищо, че ми нямаш вяра.
- Дано!... – в гласа на вуйчото, станал да изпрати племенника си до вратата, се долавяше недоверие. „ То Боев дано свърши нещо, а Теди... поне него да не го мисля. Че ония а са надушили нещо, и той ще плаща... Заради мойта простотия и мързел... Не можах сам да занеса парите, ами...
Без да довърши мисълта си, вуйчото тежко се надигна и след като изпрати любимия си племенник до вратата, поуспокоен, се обади на любовницата си - близо тридесет лета по-малката от него Мариана, известна в определени среди като Златното Миме. С нетърпящ възражение глас той и нареди да разтовари малкия си стегнат задник по най-бързия начин на коженото диванче в стилно обзаведения му офис. Пръча имаше нужда малко да се поотпусне – и кой би бил по-подходящ за това от Мимето?!... И малко разведрен и обнадежден след разговора с племенника си, той полегна на канапето и след безсънната тревожна нощ се унесе в неспокойна дрямка.
Когато отвори очи, първата му работа бе да погледне часовника. Веднага се намръщи. Бе минал повече от час, откакто се обади на Мимето, а нея все още я нямаше. „Сигурно Теди е вече отдавна при Кольо, часът стана единадесет, а в дванайсет и половина имам среща с Катърска... Защо ли още се мотае ....” В този миг металния звук на домофона го отклони от нерадостните му мисли и той задейства автоматично отключването на входната врата. След една минута Мимето влетя задъхана в офиса му. Още в първия момент, щом видя мрачното изражение в потъмнелите светли очи на едрия мъж, тя, стресната, влезе в обичайната си роля на палава Лолитка, с която успешно го манипулираше и изкрънкваше почти всичко, което си пожелаеше. „Дали не е разбрал за Теди”- помисли си ужасено. „Ще ме смачка на момента! Не, не може да бъде, нямаше да се държи така, ако беши научил” - мъчеше се да убеди сама себе си Мимето, като че имаше някяква представа как би реагирал Пръча, ако знаеше за самоубийствената и прищявка .
- О, Пупи! - зачурулика, още не стигнала и до средата на стаята, миниатюрната блондинка, - Пък да знаеш кого срещнах в мола!- не спираше да върти малкия си заоблен задник пред свъсилия рунтави вежди разлял се в изстрадалото и жално поскърцващо кресло Панайот - на галено Пупи.
- Не ми разправяй за мола и с коя празноглавка сте зяпали по щандовете, ами кажи защо ми се влачиш цял час след като ти се обадих?
- Е-е-е, пък и ти си ми един сърдитко! Какво пък чак толко е станало?! С Криси докато оглеждаме бижутата....А-а-х, ама каква гривна, мило, ама само да знаеш, си видях, с какъ-ъ-в голям, ама наистина какъв грамаден зелен камък си харесах! - продължаваше да нарежда като в скоропоговорка Златното Миме и сладко въртеше изрисуваните си очета под бързо пърхащите като чистачки на луксозна кола в проливен дъжд изкуствени мигли.
Постепенно мрачното изражението по лицето на станалия от стола Петръчки се смекчи. Той се протегна, разкърши рамене и се настани върху тапицираното с черна кожа канапе. Преметна крак връз крак и потупа подканящо с длан мястото до себе си. „Каквото има да става- ще става.За момента не мога да направя нищо повече.” Мимето разбра жеста и седна с прелъстително движение до него, при което късата и вишнева поличка се вдигна и мургавото и гладко, сякаш полирано бедро лъсна пред започналия да се изцъкля влажен поглед на учестено задишалия самец. Нямаше думи, размяна на нежности - ритуала се повтаряше почти по един и същи начин от няколко месеца с леки несъществени промени в детайлите и рядка смяна на декора. Пръча се свлече на застлания с мъхест сив килим под, покрит с черни мраморни плочи, запретна набралото се почти до тънкото кръстче парче плат чак над гърдите (малки, леко вирнати настрани, с вече настръхнали издължени връхчета) на отметналото назад главица Миме и заби месестия си крив нос между разтворените и бедра. Момичето се гърчеше, забило дълги нокти с цикламен цвят в късата сива четина на грухтящия, неотлепящ се от тялото и шопар, обхванал с протегнати ръчища гърдите и и почти ги премачкал с потните си длани. След известно време единствено благодарение на шумоизолиращата врата нечленоразделните звуци, които се носеха от двете тела, не успяха да се проникнат извън офиса и да съберат отпред любопитните съседи.
„Отвратително потно вонящо животно!”- беснееше час по-късно Мимето, жадуващо да подложи просмуканото си от „вонята на пръча” („Пупи” се бе превърнал в „Пръча”) тяло под ласкавите прохладни струи на душа в собствения си двустаен апартамент, който бе успяла да купи след цели две години на усилен изнурителен труд по вили, ливади, мотели, коли,бюра, мечи кожи, луксозни спални и още когато, където и с който и да е- стига да заплащането да си струваше. „До гуша ми дойде! Да се преструвам, да се подлагам на тоя..., на всички тия... мръсници!И те да се възползват, да ми се лигавят, а зад гърба ми да ми викат „Курва”! И какво от това? Не съм излъгала, не съм убила никой! Да не би да е лесно да се подлагаш на тия тъпанари, да се унижаваш, да правиш......” – тук Мимето си припомни всички мръсни и гнусни неща, които бе правила за пари и се почувства омерзена от самата себе си.
Тя превъртя ключа, влезе в антрето и тръгна към банята, като захвърляше с отвращение една след друга дрехите си - най- напред блузката си - бяла, с накъдрено жабо с черни ивици по краищата, после вишневата пола и накрая фините, едва забележими бикини. Сутиен Мимето не носеше. Поне засега. В банята - любимото и местенце, се огледа в грамадното френско огледало. Остана доволна от гледката- макар и дребно, тялото и беше с перфектни форми - е, някой би намерил гърдите и малки, друг ръста и малко нисък, на трети пък мургавината би дошла в повече - но важното беше , че външният и вид действаше на мъжете като електрошок - повечето изгубваха и ума, и дума и я зяпаха така, сякаш бяха видели въплътена в реалност младежката си мечта. Обаче резултатът от огледа на лицето и не я задоволи. И не толкова леките сенки под очите и едва забележимите бръчици я разтревожиха - не, по-скоро изразът на очите, цялостното впечатление бе като на по- възрастна, уморена и цинична жена. Припомни си бабите от нейното село - повечето от тях въпреки годините и тежкия физически труд по нивите бяха запазили една особена подкупваща ведрост, усмихнати и непосредствени, те дори в най- обикновен наглед разговор, успяваха да накарат събеседника си да забрави за възрастта им. Те често употребяваха диалектни думи и изрази, но от техните уста те излизоха красиво, естествено, напевният им говор съхраняваше (докога?) нещо от останалото в миналото целомъдрие и достойнство на българина. Смътен спомен от времето, когато скиташе босонога с момчетата от махалата, изплува, усети как влага изпълни очите и нещо, за което не можеше, не, по- скоро не искаше да си даде сметка, я смаза- и това бе не толкова омърсеността на тялото и, а напластилата се през тия две години тиня вътре в нея - последица от съзнателно избрания начин за преуспяване в живота. „Майната ви на всички! - опита се да приключи с терзанията си Мима- Мариана, – Света не съм го измислила аз!....Да не би ония скотове в парламента и тъй наречените бизнесмени да стоят с нещо по- горе от мене!?” - и въпреки че бе сама в банята, лицето и пламна от срам, когато в съзнанието и изникна сцената от офиса на Пръча - над нея се надвеси отново червендалестото му лице и усети тежестта на косматото му туловище, видя се прикована неподвижно по лице върху черната кожа на канапето от сключените му около тънките и китки железни пръсти, усети отново болка в свитите си под корема колене и се потърси от отвращение, припомнила си отново гадното усещане от мазния потен тумбак на Пръча, ритмично приплескващ се о горната част на овлажнелите и задни полукълба. Горещата вода шуртеше, Мимето продължаваше да търка с все по-нарастващо ожесточение отдавна чистото си зачервено тяло, но отвращението от самата себе си не изчезваше, мръсотията в душата и избиваше отново и отново (както и се струваше на нея) през порите, личеше в погледа, прокрадваше се в тембъра на гласа и, бе попила във влагата на запотените фаянсови плочки - даже и се струваше, че пухкавият бял пешкир е пропит с вонята на разгонен пръч. Изстреля се от банята, влетя в кухнятя, отвори с трясък чекмедже на вграден над умивалника шкаф и с треперещи пръсти разкъса извадена от него зелена картонена кутийка, от която по пода- шахматно подредени черни бели плочи,се разпиляха десетина червени овални хапчета. Наведе се и ги събра в мокра шепа, после наля една трета чаша вода, пусна в нея три и слeд кратко колебание още едно. Изпи я на един дъх.После се върна в банята, като пътьом се навеждаше и прибираше разпилените из коридора дрехи. Хвърли ги в оставен в ъгъла тръстиков панер с тумбеста форма. Излезе от банята, загърната със светложълт, препасан на тънкото и кръстче халат и забеляза мокрите следи, оставени от босите и миниатюрни ходила. Безцеремонно мина по тях, шляпайки с мънички червени чехли, върху които се полюшваха грамадни кръгли бели рунтави топки. Имаше вкус Мимето и всичко - от спалнята и кухненското обзавеждане до чехлите и златната халка на пъпа и - бе подбрано с вкус. Поуспокоена, тя се насочи отново към кухнята, направи си чаша с билков чай, намести препатилото си и видяло (по- точно изтърпяло) какво ли не задниче на високо столче пред барчето с мраморен плот от черен оникс в хола, семпло, но тузарски обзаведен - метал, кожа, грамадни френски прозорци, и отпи малка глътка, едва докосвайки с устни ръба на чашката от костен фаянс. Когато и мина през ума с какви пари е плащано за целия този лукс, чаят изведнъж и загорча.

Следва



Публикувано от viatarna на 04.09.2014 @ 16:12:53 



Сродни връзки

» Повече за
   Романи

» Материали от
   gringo

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 1


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

Сюжет за една реклама
автор: LeoBedrosian
1093 четения | оценка 5

показвания 67868
от 125000 заявени

[ виж текста ]
"Изборът (Момичето с перлените коси)" | Вход | 2 коментара (4 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Изборът (Момичето с перлените коси)
от rumpel (rumpel@abv.bg) на 05.09.2014 @ 12:54:27
(Профил | Изпрати бележка)
Честно ли да ти кажа какво мисля? Публикувай текстовете на по-малки дози. Повечето от нас нямат време за четене на толкова дълъг текст или пък трябва да се ограничат само с него. Може би и затова нямаш коментари.


Re: Изборът (Момичето с перлените коси)
от gringo на 05.09.2014 @ 21:02:39
(Профил | Изпрати бележка)
Благодаря за откровеното мнение. Оценявам го и ще
се постарая следващите глави да са по-кратки.
Пожелавам ти да сътвориш още много красиви стихове -
в което не се съмнявам.
Поздрави!

]


Re: Изборът (Момичето с перлените коси)
от kasiana на 24.04.2015 @ 00:20:27
(Профил | Изпрати бележка)
Интригуващо начало!!!!!

Поздрави!:)


Re: Изборът (Момичето с перлените коси)
от gringo на 25.04.2015 @ 21:37:41
(Профил | Изпрати бележка)
Благодаря!
Сърдечни поздрави и на теб, Касиана!

]