автор: osi4kata

Има сънища, дето те водят
право в черните мисли на ада ти
и събуждаш се сутрин - изохкваш,
после тръгваш нещастен на работа.
А денят сурка стари обуща,
подпетени и леко разкрИвени...
Страшно искаш да бъде наужким,
но не е. Това се случва и видимо
ти не можеш от там да излезеш,
омагьосан си - да! Да живееш,
да зачиташ единствено хлЕба си,
да си мрачен, вманиачен и блеещ,
да не виждаш от нос по-далече
и да чуваш, каквото не трябва,
да си още в съня си облечен,
да не искаш за миг да повярваш,
че не си се родил да се храниш
и да "гърбиш" от сутрин до вечер,
че светът не е тържище само
за мошеници. Че съвсем НЕдалече
се намира разцъфнал оазис,
който чака да бъде намерен,
не е свързан с безумни миражи,
той те чака - съвсем достоверен
да осъмнеш в една блага сутрин
подир сън, неизлизащ във ада,
да търчи радостта като кутре
из краката ти, от небето да пада
светлината на снопове ярки,
ти да чувстваш не само гладия,
да приемеш за ценен подарък
този свят и живот. Да се впиеш
в мисълта, че си много различен,
и добър, и щастлив, уникален,
че небе и земя те обичат,
че си галеник, а не страдалец.

Р.Симова, 2014