автор: ZAGORA

Утро е.Пролетно,засмяно и предразполагащо.Само че аз съм начумерена и вкисната. В пет часа и половина се прибра най-после и дъщеря ми. Казва,че била на дискотека.Стичаше се от щастие като разтопен шоколад, а сега спи блажено в
стаята си.Тя спи, а аз съм се превърнала на запусната селска мера- магарешки трън до магарешки трън и отвън, и отвътре. Тия сегашни младоци нямат спирачки и си позволяват непозволена скорост във всички опасни направления. А ние, родителите се чудим как да ги вкараме в правия път и да ги предпазим от житейски катастрофи...И болезнено преживяваме тяхната слободия. Очаквам като се събуди моята хубостница, да ми разкаже какви занятия е упражнявала в малките часове на нощта, но не храня особени илюзии. Ще ми каже това, което и стиска да каже...Ох,ох,ох, Божке-е-е, място не мога да си намеря!
В това време някой звъни на звънеца отвън. Отивам да отворя и да видя кой е. Там от лявата до дясната дъска на касата на вратата са огряли ухилените разчекнати устни на леля Мита и самата им достойна притежателка. Носи кафеварка, пълна с горещо, току що сварено плътно и ароматно кафе. Знае,че съм голям келеш на хубавото кафе.
- Фанче, добро ти утро! Едно чувство от по-висока номерация ми подсказа, че тая сутрин имаш спешна нужда от морален и емоционален бастун. И ей ме-на! Довтасах да ти бъда такъв, безусловно и безрезервно!
- Лельо Мито, лельо Митенце, влез да споделя с тебе сърцераздирателните си душевни несгоди, които захлюпиха душата ми както капак замазан с тесто затваря плътно тенджера.
Сядаме около масата в хола и аз полушепнешком се изповядам като в църква след голям великденски пост, докато разливам кафето и вадя петифурите и масленките .
- Моята красавица се прибра на разсъмване, в пет и половина от дискотека. Цяла нощ съм я чакала с ей такива ококорени очи. Какви ли не мисли ми минаха през главата?!
- Фанче, напълно те разбирам, но ще те посъветвам да се примириш и да приемеш, че младите по-друго чувствуват, по-друго виждат, по-друго разбират от нас живота.Те са друг вид форми и съдържания...
Спомни си,че като бяхме млади и ние доста дертове създавахме на близките си. Мене като ме гледаш и слушаш сега, ще кажеш,че имаш насреща си като костенурка, мъдра жена. Ама не винаги е било тъй! На времето като дойдох да уча първото си висше образование се запознах с едно момче. Не беше нещо особено, но аз бях все още смотана провинциалистка, та си допаднахме. Първа любов, сестро, първа севда... Той имаше престижна служба и джоба му винаги пращеше. Позволявахме си всичко.Ресторанти,театри,екскурзии,домашни трапези,подаръчета,а бе беше от хубаво по-хубаво! Пък аз със всеки изминал ден налапвах все по-яко въдицата. Неговият носов и мъркащ глас, дългият му нос, големите месести бърни и прическата на партиен секретар ме бяха обсебили неспасяемо. Ден и нощ мислех за него, сънувах го, бълнувах го...Хубаво, ама моят хазяин ни беше забранил на двете със съквартирантката да си каним гости от противния пол. Аз нали бях будаленце, взех,че й признах за любовните си трепети. Тя пък дискретно ги споделила с хазяйката. И нали жените сме любопитни, започна се един психологически натиск, едни дипломатически преговори, не ти е работа! Да го видят,та да го видят!Придумаха ме с триста зора да извадят билети и да посетим една нова театрална постановка. Значи отиваме аз, моят приятел, съквартирантката с нейния приятел и хазяина и хазяйката до нас-абсолютно и безусловно инкогнито. Хубаво, ама в театъра последва едно изненадващо и неудобно за мене обстоятелство. До моя неподозиращ нищо приятел, на съседния стол разпростря телесата си хазяина. Представлението още не беше започнало, затова той ни гледаше с периферно зрение и слухтеше. Наближаваше имения ден на смутителя на душевния ми покой,който попита къде ще го празнуваме, като внесе предложение тоя път да бъде в моята квартира. Много деликатно и тихичко му припомних за табуто на хазяина. Тогава приятелят ми през смях се провикна:
- Абе, ще го хвана за чатала аз този твой хазяин и ще го пусна от терасата, ако не се съгласи!
При тия думи се вцепених и без да му мисля, започнах енергично да шъткам. Любимият образ вдяна и пусна късите си светлини към хазяина. Погледите им се кръстосаха като шпаги на фехтовачи в решаващ етап на битката. Аз бях изпаднала в кома,в безалкохолен делириум... След представлението последваха дълги и досадни обяснения и естествено-раздяла.
Минаха десет години и веднъж пак се видях с тоя мой красавец. Беше се оженил за една парясница с дете. Тъй е ,Фанче! Който хвърка нависоко, на ниско пада. Ама нали стара любов ръжда не хваща, решихме да отидем в един ресторант извън града, да отпразнуваме срещата и да си припомним лудите години.Той дойде с кола и тръгнахме.Казал на жена си,че ще прави нощни проверки на возилата от тяхното ведомство. 3а по-направо реши да кара през една горичка, която растеше върху стръмен сипей на баир.Дъждовете бяха издълбали нещо подобно на улей пълен с кал и вода.Попаднахме в него. Закъсахме с колата и ни назад, ни напред. Наоколо- непрогледен мрак и кучешки студ. Зъбите ми тракат като испански кастанети. Той излезе на шосето да спре някоя кола, че да ни помогне. Добре,че беше катаджийската му палка. Първо доведе един джип. Вместо да ни изтегли и джипа взе, че закъса. После старата ми любов докара микробус,но и него го сполетя същата участ. Ситуацията заприлича на приказката за дядото и ряпата.Ние с неговата кола пресъздавахме персонажа на ряпата...Накрая дойде една лека кола. Беше пълна с оркестрантите на заведението, за което се бяхме упътили. Вече в малките часове на нощта, момчетата се прибираха след смяната си към града.Та тая кола, вярваш или не,но успя да ни измъкне всичките от батака..., а вече разсъмваше...
- Знаеш ли, лельо Мито, че и аз имам едно тайно приключение и прегрешение в живота... С никой не съм го споделяла, но нали думата дума отваря...
- Кажи, кажи,Фанче, че да ти олекне на душицата! Нали знаеш,че приятелите са за това, да се изслушват...
- Ами навремето, аз като завърших гимназия, се записах да уча за медицинска сестра.
Всеки ден пътувах с влак от село до града и обратно. Пътят е около 20 минути. Запознах се във влака с едно момче, с две години по-голямо от мене. Работеше в града, но беше от друго село край железопътната линия.От дума на дума, станахме много близки с него и една вечер му пристанах.Заведе ме у тях и родителите му ме приеха като своя дъщеря. Хубаво ама тати като научи, нали на себе си мяза, довтаса след три дена.Огледа критично къщата,наредбата и отсече:
- Нямам аз дъщеря за тоя цигански катун. Хайде, дъще, вземай си парцалките и да тръгваме!
Той тогава държеше една кръчма, която и денем, и нощем беше пълна с пияндурници.Чекмеджето го удряше по корема и беше фрашкано с левове. Направи си нова къща с гараж и веранда за барбекю, купи две коли-на себе си и на брат ми.Самочувствието му беше се беше изкачило на връх Мусала и оглеждаше света от високо. Не можех да не го послушам и се завърнах у дома пак мома, целеничка отгоре до долу,но малко поупотребявана... След няколко месеца ме ожениха за един полицай, който беше завършил висша полицейска школа. Хубаво момче беше, имотно, добро, с образование.Само един недостатък имаше,че не го обичах.Ти го знаеш, защото той и до сега ми е мъж. Продължихме тайно да се срещаме с моето селянче. Една приятелка ми даде ключа от службата си и вечер си уреждахме срещите там. Имаше стара, сложена на земята, откачена врата. Ако тая врата можеше да говори, сигурно доста щеше да каже. Целият ми гръб беше в мазоли. Къде ли не сме ходили двамата?! Правили сме любов на покрива на осемнадесет- етажен блок, в царевична и слънчогледова нива, в изоставен краварски обор и на паркинг в центъра на града, в колата му.И до ден днешен се срещаме, лельо Мито. Дали сме си дума като задомим децата да се съберем отново...
- Леле, Фанче, леле! По-тихо, че и стените имат уши!Да не вземе да чуе полковника, че чудеса ще има да стават! Сигурно ще гърми с пищова, на поразия,но кого ще гръмне, един Господ знае!
Аз пък да ти споделя, Фанче,че цял живот ми върви на ниски мъже,на глупаци и на женени.А много често като се съчетаят и трите, положението става плачевно.На времето бая хващах око и мъжете много ми се лепяха.Дано не ти изглежда като хвалба, но е чиста истина.
Обичах да ми вършат безплатни услуги. Веднъж си купих нова холова гарнитура, портманто и маса за хранене. Асансьорът не работеше, а аз съм на дванадесетия етаж. Моят Гатю тогава беше командирован в Германия за няколко месеца. Стовариха ми покупките долу пред входа работниците от магазина,фръцнаха се и изчезнаха. Бре, ами сега какво да правя?! Не му мисля много.Обличам един пенюар плътен по тялото ми и оставям четири незакопчани копчета отдолу нагоре.Сресвам буйните си коси, малко грим и малко парфюм, блясък в смарагдовите си очи и слизам долу, пред входа.Винаги имаше мъже, които да човъркат нещо по колите си.
- Момчета, -казвам с глас препълнен до дупка със страст и нега- що не вземете да помогнете на една самотна и слаба жена?! Ей тия предметчета само. За отрицателно време ще ми ги качите до горе.
Само след половин час мебелите са по местата си.Диван, два масивни фотьойла, две табуретки,портманто с гардеробче, маса.Все едно бяха леки като перца. Качиха ми ги мъжете и даже отказаха почерпката.
Имам и друг случай когато моят Гатю беше в Чехия. Реших да боядисам апартамента сама. Намерих си майстор, който с още един помощник, за тридесет лева ми го направи красив като кукла.Толкова бях доволна,че при плащането добавих и бутилка ракия. Майсторът упорито се надяваше и настояваше и за натурално заплащане, но не го огря, защото това не влизаше в пазарлъка.
Дори и сега си имам двама ухажори, които са майстори. Единият е мазач, а другият е специалист по всичко. И двамата са женени и ниски на ръст.Поне не са глупаци. Винаги когато ми се налага да правя ремонт им се обаждам.Срещу скромно заплащане ми свършват добра работа.Черпя ги с кафе, позволявам да ме ухажват, защото само това им се отдава вече на милите...
Веднъж извиках един майстор да ми постави теракот в банята.Той беше женен, млад и хубавец, но за беда се оказа глупак и поет.От сутрин до вечер ми рецитираше стихове. В два квадрата баня,Фанче,теракота го поставя цяла седмица и половината плочки ги изпочупи. Всяка вечер изпиваше по една бутилка ракия, изяждаше купа със салата и се опитваше да ми изрази горещите си чувства в стройни рими, докато аз го разкандърдисвах в груба и елементарна проза.
Сега да ти кажа, Фанче, защо моят Гатю Авджиев ме напусна.Той беше заминал в братска Куба за шест месеца. Имаше един добър приятел, на който викаше”брат ми”.Та на тоя си „брат” ме наръча.Ако ми потрябва мъжка помощ, към него да се обърна. Аз останах тук сама, млада и зелена, а кръвта ми ври като на краставо яре. Е, как мислиш, Фанче, че през всичките тия дълги месеци не ми потрябва мъжка помощ ли?! Потрябва ми, сестро, и още как! Мъжката помощ е широко понятие...Хубаво, ама и на Спиридон-така се казваше приятелят на Гатю-му дотрябвала женска помощ, въпреки, че беше женен. Какво да ти кажа? Доста си помагахме взаимно двамата и останахме много доволни от помощта си, но като се завърна Гатю научи,че май сме се престарали,събра си багажа и си тръгна.
Най-опасни бяха двама приятели на втория ми съпруг Каню Булгуров.И двамата бяха ниски, женени и глупаци.А това е вече взривоопасно, Фанче. Тия май наистина бяха здравата хлътнали по мене.И те бяха майстори.Правеха ми подаръци,изработени от самите тях, мяукаха като прегладняли котараци под терасата ми...Единият се държеше повече на положение, докато другият съвсем беше затънал в любовната си деменция.По това време се изявявах като самодейна артистка и играех скечове с един професионален артист из района.Моят обожател научаваше за гастролите ми и присъствуваше на всяко мое представление. Качваше се на сцената, поднасяше ми букет с цветя и ме целуваше страстно. Не вървеше да му кажа „не” пред публиката!Хубаво, ама като разбра,че няма никакви шансове, взе да ми се кани. Върви подире ми и хленчи като гладно циганче.”Ще те убия и себе си ще убия ,ако все така продължавам да гледам безмилостния ти гръб!”-подаваше ми трагични реплики той и чакаше да му отговоря подобаващо. Е, отговорих...Отидох един ден в Районното МВР, написах прочувствена жалба и оттогава и двамата като ме видеха,минаваха на отсрещния тротоар.
Като се разделих с втория си съпруг Каню Булгуров дъщеря ми беше на три години. И тъй като това беше втори развод, чувствувах се съсипана, унищожена. В тоя тежък момент се появи един млад и симпатичен мъж и се нае да лекува дълбоките ми душевни рани. Една сутрин, тъкмо сме се отдали един на друг в спалнята и сме погълнати изцяло от ролите си на лекар и пациент когато вратата тихичко се отваря. На прага застава моето малко момиченце и невинно гледайки към нас пита:
-Мамо, какво прави тоя чичко при теб?
- Той е лекар и ме лекува,маме!А ти отивай да спиш,защото още е рано за малките деца да стават.
Още имам угризения от тоя случай...Осъзнавам,че е много глупаво,мила приятелко,защото има култури,в които хората се любят открито пред децата си.Аз съм много влюбчива,но считам това си качество за истинска благословия, Фанче! Преживявала съм щастливи моменти с поп, екстрасенс, полицай и чужденец...Неведоми са пътищата Господни,особено за палавите жени. Сега вечер само се гушкаме с моя Каню и сънуваме еротични сънища.Ама и на това да сме благодарни!-И леля Мита се разсмя с кръшния си смях и ми намигна закачливо.