автор: apostola

Не случих на време,
не случих на век.
Живея със бреме,
но съм си човек.
Живота ми къпан
във мъки и зор.
Сърцето ми- тъпан,
край мене е мор.
Ръката ми- мека,
душата ми- вик.
Пристъпвам полека
в отрязък безлик.
Във век на упадък,
във век на борба
лежи във припадък
и мойта съдба.
Живота е сякаш
изпуснат експрес.
И ставаш, и клякаш
в обратен прогрес.
Светът се раздира
и май че е луд.
Морала сервира
на нов Холивуд.