автор: dedenze

Нямаше ме две седмици и моите почитаеми читатели сигурно са помислили, че се боря с поредното заболяване. Истината е, че бях съвсем сам в любимото си село край Габрово и вместо очакваната почивка сред природата, се убих от работа.
Село с девет къщи кръстено Дивеци, което отдавна прекръстих на „диваци” в което живеят 4-5 старци по на 80 и повече години. Диво, но райско местенце, в което може да видиш на свобода всички птици и диви животни, без никакви усилия, да почувстваш красотата и философията на чистата, неподправена природа. Всички „последни мохикани” се трудеха от сутрин до здрач, ядяха каквото си отледат и посадят, а нищожните им пенсии едва покриваха разходите за ток и питейната вода. Всеки имаше по десетина кокошки, няколко кози и овце, овошки и градинка със зеленчуци, грижите за които, им запълваха цялото, житейско време. Никой не продаваше собствена продукция в Габрово, защото само цената на транспорта до там, обезмисляше това дело. Преди „демокрацията” в близките по-големи села имаше държавна коооперация, която поддържаше верига от малки магазини в които се продаваше всичко от първа необходимост, изкупуваха се плодове, зеленчуци, мляко, сега има само един частен на 3 километра, за основните хранителни продукти.
Пристигнах в хубав, слънчев ден и по пътя застигнах полусляпата, стара учителка и комшийка с раница на гърба. След дълги къндарми се съгласи да я закарам до къщи, отказваше, защото била с работни дрехи и ще ми изцапа колата !? Набързо научих основните клюки и събития: Как богаташ от Чикаго си купил евтино място, направил модерна къща и с мощна техника го изравнил, без да отчита, че почвата е глинеста върху леска и почти не поема дъждовната вода. При първия проливен дъжд, мястото се заблатило и сега му прави дренажи през 4 метра, без особен успех. Друг, пенсиониран служител на КАТ, забогатял от икономия на закуски, купил и оградил 15 декара с бетонни колове и бодлива тел, засадил десетки дървета с кайсии и праскови, докъто го набарали цигани катунари и му окрали не само оградата, ами и младите фиданки. В съседното село, разставили огромен пчелин с десетки кошери, но пишман фермери наблизо, преди да изорат, напръскали бурените и храстите с някаква отрова. Бурените не били унищожени, но пчелите масово измрели....
До къщата, която обитавам, няма направен път и се кара по тревата, ако завали излизане няма. Носех си достатъчно храна и се надявах в края на юли вече да се е изваляло. Тревата, копривата и бодилите гонеха човешки ръст. Бяха ми подарили моторна косачка и веднага разчистих основните, пътни комуникации. Вечерта си легнах в 23 часа, уморен и изтощен, „примяцал” както казваше баба ми. Странна беше абсолютната тишина, от десетките обилни дъждове, щурците бяха изчезнали!? Утрото дойде обнадеждаващо със слънце, топлина, но нещо ме караше да се захвана с пътя, бях направил 40 метра оставаха още 80. Години наред си правех сам път, калдаръм с големи камъни, паднали от старата къща , която още крепеше част от каменния си покрив и втория етаж. Беше опасно да се влиза и ходи край нея, така беше строена, че само тежка техника можеше да я събори. Лекарски грешки и некадърност ми бяха набутали 4 стенда в сърцето и се уморявах бързо. Подбирах камъни, със стара, детска количка ги прекарвах един по един, после по профила на камъка ги вкопавах и трамбовах подобно на индианците. Към 3-4 часа след обяд, от към връх Шипка се зададе черен облак, който се разрастваше с всяка минута. Толкова много и силни гръмотевици не бях виждал, заваля отначало град, после пелена от проливен дъжд, видимостта беше 2-3 метра. Тока изключи и с кратки затишия валя до 2-3 часа през нощта, край къщата бучеше поток вода . На другия ден една празна кофа от 25 литра, оставена на дъжда преливаще, беше паднало над 200 литра на квадратен метър! Първия етаж беше наводнен и водата течеше като изворна през прага. Добре, че старите балканжии са строили партера с яки и дебели каменни стени иначе щяха де ме търсят по доловете и деретата! Такова нещо никога не бях виждал, имаше ток и веднага научих че в целия район е имало потоп, а във с.Враниловци на 3 километра от мен, са дадени и две човешки жертви... Веднага се запътих към комшийката, слава Богу беше жива и здрава, прислонила в къщи кокошките, кучетата и котките, до кошарата на овцете са оставали само 20 см., а потока беше отнесъл в дола събраните сено и дърва... Тесния, тънко асфалтиран път до част от къщите, правен преди 60 години беше изровен на 2-3 места така, че там можеше да влезе и остане цяла, автомобилна гума. Двама старци влачеха огромен камък и се опитваха да запълнят дупките, на единия мазето беше пълно с вода като басеин, намекнах, че трябва да се обадят на кмета, да звънят на тел.112 и да помолят за някакъв пътен ремонт и отводняване! Те се скъсаха от смях на моята наивност и ми поясниха, че това място е забравено и от Бога, много опити са правили, напълно безуспешно, подписки, молби, само една, частна фирма им поискала непосилните 45000 за ремонт на пътя !? Така и аз извиках неволята и за 3-4 дни си довърших каменния път, направих си и 2-3 отводнителни канала. Докъто проявях героизъм в мирно време, се появи една по-стара от мен мома и почти ми пристана. Донесе си лопата да ми помага, защото минавала по този път и два пъти заяви, че много ме харесва. Явно харесването не е било на сексуална основа, по скоро ме приемаше като говоряща селскостопанска машина. Беше стара и грозна, на всичко отгоре каза, че е дълбоко религиозна и ми изрецитира на един дъх, най- дългата, православна молитва. Навремето бяха писали за нея в 24 часа, че в къщата си имала полтъргайст !? Не знам защо, но душевноболните ме харесват и свободно общуват с мен, сигурно съм от тяхната кръвна група ? Както и да е, до сега не си заключвах вратата вечер, но споделените чувства, силата и размера на лопатата с която копаеше ме подплаши, затова превъртах ключа вечер. Същевременно остатъка от старата 200 годишна къща, без грам метални съединения и каменен 6-7 тонен покрив, сама се сгромоляса под действието на водата. Тътена и облака прах се равняваше на израелските бомбандировки в ивицата Газа. Опитах се да спася част от каменните плочи и сухите дъбови греди, които нарязах за огрев. Лентата на дърворезачката хвърляше искри и се разтегли от твърдата дървесина, счупи част от режещите зъби. Ставите, мускулите така ме боляха, че не усещах ухапванията от овоти и комари. Вечер пиех по една ракия и съня приличаше на припадък. Накрая ми дойде „термина” за стандартните, животоподдържащи лекарства и се върнах да отпочина в отвратителната столица София, натоварен с един кубик дърва за зимата. С последни сили ги пренесох в микромазенцето на панелката, единствената утеха от този тежък труд е, че все още мога да работя тежка физическа работа и тази 2014 година, сигурно няма да умра! Уточнявам, че никой не ме принуждава да върша всичко това, освен паметта към достойните, силни българи, строили и живели на това място! Там се зареждам с непозната енергия, сила и вяра, явно съм влюбен в простите, неподправени природни неща и закони! Бил съм в най- скъпите и цивилизовани хотели и места по света, но те не могат да се сравнят с това природно творение, ако някой ми предложи размяна, на никаква цена не бих се съгласил. Обичам го и заради вложение труд, който днес дава видими плодове и удовлетворение! Скоро пак ще отида, една млада, кюсендилска фиданка след четири години цъфна и има 4 големи, сини сливи, дано Господ запази поне една, да я опитам, след толкова усилия и грижи. Моите наследници, не обичат този „Рай”, страхуват се от оси, стършели, кърлежи и бълхи, сигурно ще го продадат на безценица след като си отида, те не приемат несгодите, обичат лукса и култивираните места, за които ежегодно плащат по 5-6 мои пенсии за 7-8 дни, да са живи и здрави, „вкус приятели няма”, духовното още по-малко!