Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: AlbireoMKG
Днес: 0
Вчера: 1
Общо: 14010

Онлайн са:
Анонимни: 426
ХуЛитери: 1
Всичко: 427

Онлайн сега:
:: Albatros

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Август 2022 »»

П В С Ч П С Н
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031       

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
5 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаКукуригу
раздел: Разкази
автор: bbobbibgbs70

Беше отдавна, забравил съм кога. Бях на гости в хубаво странджанско село със звучното име Мелница. Изоставено от Бог. И от слънцето, поне докато продължи престоят ми там, при един приятел.
Домакините – селски хора, добри, открити и прями. Гледат те в очите, като говорят, здраво ти стискат ръката. Слагат царски трапези и хич нищо не им се свиди. Къщата – спретната, дворчето също. По време на пребиваването ми там играхме безкрайно на карти – белот. Загубих цифрата на игрите, а и на резултата. Това забавление бе на особена почит в селото. Освен картите, разнообразие доставяха дългите разходки и раздумката на по чашка мента с мастика в местния хоремаг. Това е селската кръчма. Щом влезе непознат за местните хора човек, всичките млъкват и се втренчват с любопитство като човекогледи към тебе. Тоест слънчогледи , а пък ти си слънцето. Иначе говорят високо и възбудено и се чуват отдалече. Къщите им пълни с вино и ракия, но те се кипрят в хоремага – на сладка приказка и обсъждат всичко от Джордж Буш, до винетките, Лудата крава и Птичия грип. Помня една разходка със старо раздрънкано подобие на кола, което въпреки всичко вървеше. Отпред застанал шофьорът с две момичета. Отзад / таратайката беше открит пикап/ сме застанали на каросерията аз и приятелят ми, прави се държим за рамките да не изхвърчим. Друсаше много, дупките повече от пътя. А ние викахме като луди, блъскани в челата от вятъра. Всъщност ходихме до една пещера. Чудно място, викат му Дрънчи дупка. Защото то си е една дупка в скалите. А дрънчи, защото като хвърлиш в устата й камък, след дълго, дълго време се чува, че пада камъка с едва доловимо ехо. Долу в краката ни под баира един метох се сгушил с тънка вада пред него. Монахинята - ниска жена с живи очи, разказват лекувала с ръце всякакви болежки. Тя се хвали, че наскоро идва празник на черквата и във водата още отсега се изстудяват каси бира, като малки закъсали кораби.

Повечето време обаче прекарахме в къщата.Точно срещу нея на малко хълмче тихо и спокойно е полегнало мързеливо гробище. С малко гробове, направо поизоставено. Даже няма и клепало, но пък оплаквачки има колкото искаш, стига някой да си замине от този свят. Има и на хълмчето завързано едно магаре, което час по час реве ли реве и пръхти с широкия си влажен нос заобиколен от мухи, шумно и одобрително за капак и бис на изпълнението. Хората от компанията ме будалкат, че като извикали нарочно моето име – Бобчо, Марко се радвал и издавал тръбните звуци охотно. Иначе дворът на моите домакини бе пълен с животни. Имаше прасета, грухтящи и мръсни, овце добродушни, кокошки гладни и лъскави, патките, които виреха шии заплашително към тебе и съскаха, блеещи палави миризливи козлета с настръхнали бради и рога.

Малко преди да си тръгнем се случи нещо, което няма да забравя. Таткото на моя приятел се върна от някъде с петел под мишницата в къщата. Беше го гушнал като приятел. Говореше му, все едно е бебе, люлееше го като родилка, даже го милваше по червения гребен. Птицата обаче хем беше на кеф, хем осъзнаваше, че нещо не е на ред. Аз обаче не разбирах все още това, но тя водена от безпогрешната си вътрешна природа, усещаше по интуиция скорошната варварска гилотина. Петелът не смееше да мръдне в меките движения на коравите мъжки ръце. Даже го беше страх да кукурига . Издаваше го втренченото с вик за помощ в мен кръгло око. Изведнъж, както си стояхме на масата под гъстата асма на изпроводяк, и си говорехме за хубавото време, домакинът ми без знак скочи с петелът в ръце. Беше го стиснал за гушата. Птицата се помъчи да литне, пляскайки нескопосано с криле. Изхвърчаха бели прозрачни пера, които бавно се приземиха. Мъжът нахълта в малкото дворче. Там го посрещна неговото вярно черно куче. То бе вързано за оградата с къса оловна каишка. После всичко стана много бързо. Кучето скимтеше, после залая страшно и злобно, проклето, накрая започна да вие като сирена под гробището. То се хвърляше стръвно с острите си бели зъби към господаря и искаше да го изяде. Атаките обаче бяха обречени на неуспех заради синджира. След малко домакинът ми се появи видимо облекчен и избърса от лицето си кръвта на петела, който макар и обезглавен, продължаваше да мята тялото си смешно и глупаво по земята. Мъжът заби изцапания лъскав сатър на дръвника и запсува на висок глас срещу четириногия си роб заради необяснимото му държание на революционер. На мен каза без да съм го питал нищо, че снаха му поискала бяло месо от петел на прощаване. Селянинът прибра ококорената кървава глава на петела с клюмнал гребен в платнена торбичка. Щял да я свари вечерта на попара за кучето бунтар. То за разлика от мен според домакина ми било вече забравило за случката и щяло да хапне с удоволствие остатъците от петльовата манджа.

Дълго се чудех след това, какво толкова ме впечатли в една толкова естествена селска история. Да заколиш петел – нали за това се отглеждат този вид птици, които освен това продължават поколенията, и заместват градските часовници в селата, без да ги навиваш. Може би ме порази тази кротка и кратка обреченост, превзела животното преди обезглавяването му. Още се чудя откъде той е можел да знае за това, което ще последва след фалшивата човешка ласка, без това никога да се е случвало в краткия му предварително обречен живот. Неочаквано за мен бе и внезапното въстание на иначе до гроб вярното куче, което защити петела и тръгна не срещу кого да е ! А срещу човека, чиято ръка е законът за него. И която без трепет отсече главата с червения гребен. И после сготви
петльовата кучешка вечеря и бе облизана с благодарност и любов от ситото куче под бялата кръгла луна и безчувствените летни звезди.

Чудна работа е този свят, нали. От време на време сънувам кукуригане. И чувствам как ръцете ми обрастват с пух и перушина и аз започвам да махам ли махам с тях и да се рея над селското гробище . А там задрямалото магаре се събужда и ме поздравява шумно и охотно, като че ли не ме е виждало от сто години. А петелът ме стряска в студените сутрини в апартамента ми с натрапчивото си хрипливо кукуригане. Дълбоко скрит в паметта ми, макар останал без глава, кукурига, когато си поиска. Не му се сърдя, сигурно си има своята основателна причина за това.

2004
Боян СТАНИЛОВ


Публикувано от alfa_c на 10.08.2014 @ 19:35:51 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   bbobbibgbs70

Рейтинг за текст

Средна оценка: 4
Оценки: 1


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

Дъжд
автор: traveller
603 четения | оценка 5

показвания 24526
от 125000 заявени

[ виж текста ]
"Кукуригу" | Вход | 1 коментар | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Кукуригу
от giro на 11.08.2014 @ 12:25:08
(Профил | Изпрати бележка)
хубав разказ с възражения към предпоследния абзац - струва ми се излишен, защото формулира въпросите, които читателят сам трябва да формулира при прочита...
финалът е гот!
в средновековието се е срещал обичай да се счита, че обезглавеният е невинен, ако след декапитацията премине прав между няколко човека в шпалир:)))
поздрави, киро