автор: missana

Лемптън премести малкия черен кон бързо, сякаш искаше да изпревари падащото флагче на часовника. Това беше последният ход. Стоящият срещу него нисък човек само се усмихна.
- Понякога и матът не е достатъчен за победа. Петте минути изтекоха Лемптън.
Впрочем Каринг винаги печелеше по време. Техните блицове, нескончаеми и скучни, се бяха превърнали тук, на борда на гравитационния реостат, в ежедневие.
Кой знае в каква посока на галактиката ги бе отправил Повелителят. "Долу" се говореше, че Мозъкът е инструктиран да открие времевия пръстен на Мьобиус, от който вселената трябваше да започне всичко отначало в случай на грешка. А тя сигурно експериментираше в своето развитие.
Земята отдавна бе престанала да бъде подчинена на хората. Легенди мълвяха, как някога те наивно предполагали, че логиката е всесилна. Но един ден се натъкнали на Голямата Антиномия...Неразрешимата. А после се появил Повелителят. Никой преди това не подозирал за съществуването му. Само понякога Го забелязвали в странни наглед неща. Наричали ги Провидение. Но това било нещо извън тях. Извън всичко. А Голямата Антиномия съзнанието за срещата с Него.
И ето - толкова поколения минали оттогава. Хората разбрали, че трябва да се подчинят но по-силното. Конструктивната човешка логика не успяла да обхване чистото съществуване...
И все пак угасвайки като метеори, те просветвали в емоции, в случайни хрумвания и така прониквали все още в неизвестното. Най-слабото у тях ги спасило от унищожение...
А Мозъкът бил свръхлогичното. Онова, което би могло да им даде усещането на Повелителя за вселената.
Лемптън стана рязко и се приближи до осцилоскопа. По него равномерно пробягваха светещи линии. Гравитационните вълни оставяха следите си върху синкавия му екран.. Всъщност нямаше защо да се интерисува от каквото и да е. Реостатът безупречно управляваше постъпващата гравитация, изменяйки големината й, за да контролира скоростта. Мозъкът бе предвидил подробностите.
Той и Каринг...Спокойно би можело и без тяхното присъствие тук на борда, ако всичко опираше до техническата изправност на полета.Но Мозъкът бе ги излъчил сред милиарди. Защото имаше нещо, пред което и уредите бяха безсилни. На тях двамата бяха заложили. Както се залага при хазарт. На тях разчитаха - на щастието - на звездата им. Трудно бе да се обясни с какво точно превъзхождаха останалите. Нещо като късмет...или пък...Тук наименованията губеха смисъл пред откритието на Мозъка. Нали живата материя проявява освен всичко и свойството "неравномерност". Това, което за едни се нарича шанс, а за други - нещастие. И онова, което я отличава от мъртвата.
А Мозъкът бе забелязал, че "щастливите" правят целта постижима.
Бяха двама, за да не чувстват самотата и защото се оказаха с по-висок коефициент от всички останали. И все пак чувствително се различаваха помежду си. Каринг - сангвиничен тип и някак по-малко склонен към размисъл, предоставяше това право повече на своя колега.
- Би ли започнал своя живот отначало, ако разбереш, че всичко свързано с теб е само една грешка?
Скоростта на реостата отдавна бе надминала светлинната. Затова на задния илюминатор бе долепил безразличното си лице мракът.
- Сигурно не! Крайното не търси повторение. Пък и умората, а ти го знаеш по-добре - онова, към което се привързваме, то ни прави слаби. Виж вселената е друго. Съгласен съм, че тя би започнала отначало, ако сгреши. Макар, че, дявол да го вземе, този Мьобиусов пръстен, дори и да съществува, сигурно е защитен някак си. Може би без "грешката" изобщо не може да се попадне в него. Иначе би излязло, че можем да се намесим в работите на вселената...да върнем развитието /Каринг импулсивно си помагаше с ръце, сякаш искаше да доплува до нещо важно/. След толкова години се чувствам глупаво, задавайки си въпроса: какво е Времето. Мистика! Чувствам го как изтича. Все по-бързо и по-бързо преминава през мен. И сякаш се смалявам, а то присмивайки се ме оставя все повече и повече да се свивам. Да се набръчква кожата ми. Всичко се смалява с мен /разбираш ли/ - Земята, космосът...всичко. И все пак, каква ирония. Когато Го усещам така реално, То е недостижимо, като усмивка, която няма да се повтори.
Лемптън решително поклати глава. Илюминаторите в челото на реостата превръщаха идващата светлина в светла река, разливаща се дъгообразно около предната му част.
- Щом достигнем пръстена, нещата ще се изяснят от само себе си.
И все пак в интонацията му имаше нещо особено и не толкова убедително, колкото се мъчеше да изглежда.
- А какво ще стане после, Лемптън? Няма ли да изчезнем внезапно, както преди да ни е имало? Спомняш ли си Сайлън, който също бе изпратен да търси пръстена? Той - "най-щастливият" от всички на Земята...А другите преди него, които също изчезнаха безследно.
- Нямаме никакви сведения, че с тях се е случило нещо изключително /Лемптън замислено се бе втренчил в една точка от пода. Струваше му се, че тя се движи нанякъде, макар, че това бе невъзможно/. А и тогава още реостатите не бяха достатъчно усъвършенствани. Възможни са аварии и дявол знае оше какво...
- Там е работата! В това дявол знае още какво. И ако се страхувам от нещо, то това е само тази неизвестност /очите на Каринг блеснаха/. Тя е по-страшна от всичко. Не разбираш ли, че ние...дори и Повелителят сме нищо в сравнение с нея. Тя може да ни погълне, когато си поиска.
- Това не е така просто /опита се да възрази Лемптън/. Реостатът е силово защитен.
- Да, но не и срещу Времето. Никой не е защитен срещу Него /сякаш някакво прозрение обхвана Каринг/. Спомни си как вярваха, че щом достигнат скоростта на светлината ще "замразят" Времето. И какво излезе от това. Нищо. Абсолютно нищо. Тази скорост се оказа първото изолирано кардинално число. А сега, когато реостатът може да достига и по-големи скорости...? Какво е това безсилие пред Времето, Лемптън? Спомням си и Сайлън не вярваше, че някой може да се справи с Него. Просто не вярваше.
- Да, спомням си /Лемптън се облегна назад, сякаш искаше да потъне в миналото/. Странен човек беше Сайлън. Самата мистика. Ту смяташе, че бъдещето може да бъде отгатнато, ту отричаше такава възможност. По-точно не я отричаше изцяло.
- Доколкото го познавах, той не допускаше пълно отгатване на бъдещето /промълви Каринг/. Само контура. Миризмата. Но не повече. Миризма на живот или на смърт, на добро или на зло, на сигурно или на несигурно. Но не и на конкретното...
- Да, разказвал ми е с часове за това /сепна се Лемптън/. Веднъж даже прекарахме заедно няколко дни на брега на океана.
- Виж тези вълни /каза ми той/.
Бяхме застанали на една скала към която се промъкваше водата.
- Не ти ли напомнят самото Време? Идват сякаш отникъде...изникват. А този бряг...и всички останали. Всички брегове по света са часовници. Огромни пясъчни часовници...А вълните - да, те са като Времето. Ето взри се в коя и да е от тях. Океанът се издига и преминава по нея, първоначално като бъдеще /докато стигне върха й/, а после като минало... И така - до самия бряг! Не, ти няма да видиш бъдещето - върховете на предните вълни ще ти попречат. Но между теб и близката вълна ще узнаеш нещо. А може би и по-нататък. Ако вълната е висока. Или ако си достигнал брега.
- Не помня какво точно го попитах. Може би, кое го кара да мисли така. Нали вълните идват случайно... Стори ми се, че той само се усмихна, а погледът му се изгуби някъде между гребените им.
- И все пак, какво ли се е случило със Сайлън /Каринг въпросително гледаше Лемптън/?
Някакъв страх лежеше между двамата.
Отлично осъзнаваха, че Повелителят знае за съществуването на всичко, което не може да бъде конструктивно достигнато, а то беше преобладаващо във вселената. Но все пак без тях - без шансът им и Той беше безсилен да опознае същността на пръстена. Трябваше случайно да се озоват в него - в самото му сърце. Това беше игра на лотария, в която трябваше да бъде изтеглен печеливш билет.
Не знаеха доколко са далече от целта, или пък колко близо са до нея.
Внезапно задният илюминатор на реостата побеля.
- Лемптън /Каринг викаше/! Лемптън, какво е това? Невъзможно е! Нещо става!
Лицето на Лемптън изведнъж стана призрачно. Пълен мрак огърна челото на реостата.
- Господи! Но ние се връщаме назад!
Като, че ли за миг и двете фигури замръзнаха в пространството. Но мислите им трескаво течаха. Никаква сила не бе в състояние да върне реостата назад. Нищо не можеше да промени посоката му на движение...Освен...Освен Времето!
Лемптън бе ужасен от внезапно споходилата го мисъл.
- Каринг, Времето тече назад...С огромна скорост...Разбираш ли? С огромна скорост, Каринг?
Той искаше да каже, че са застигнати от от Огромна вълна, като тези, които биха се издигнали в океана при страхотно земетресение...
Че това е вълната на Времето и сега са в тунела, образуван от прибоя й. Че бъдещето се излива пред очите им...прелива се към миналото.
Но нямаше време да го изрече.
Сякаш за миг в мислите му се мярна лицето на Сайлън и загадъчната му усмивка. После всичко се завъртя в кръг. Реостатът започна да избледнява, а фигурата на Каринг се отдалечаваше и стапяше едновременно. Само в ужасеното му съзнание се прокрадна за миг прозрението, че навярно са попаднали в пръстена. Че може би това е Грешката. И сега Времето ще ги изхвърли далече в миналото. Много преди Голямата Антиномия. Преди дори да са съществували. За да не може Повелителят да предвиди Грешката...
Мислите му се разкъсаха. Почти нищо вече не се виждаше върху изсветлелия фон.
Само чувството, че ще срещне някой ден отново Сайлън...а може би и другите. Проблесна.
И чудно защо, в този миг, усещаше, че и Каринг мисли като него.