Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: AlbireoMKG
Днес: 0
Вчера: 1
Общо: 14010

Онлайн са:
Анонимни: 431
ХуЛитери: 4
Всичко: 435

Онлайн сега:
:: Elling
:: Icy
:: Albatros
:: vlakant

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Август 2022 »»

П В С Ч П С Н
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031       

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
5 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаДетски звезди
раздел: Разкази
автор: bbobbibgbs70

Сигурно десет години не бяхме стъпвали в селската ни къща. Може и да са повече, не съм ги броил. Така се стекоха нещата – болести, ангажименти, проблеми.
Това, разбира се не е никакво оправдание. Защото колкото повече време минаваше, заминаването ми за село се превръщаше в страх и нежелание от самата среща. Вината за това, че си оставил детето си да загине, е само в мен. Казвам дете, защото селската къща в Касъмчево бе едно наше общо отроче. На моите родители, на мен самия още когато бях дете, на съседите и на много приятели.

Все пак се престраших да отида. Поводът беше формален, да взема две-три необходими и за града неща, които бяха останали там. Въпреки че очаквах грозна гледка за това в какво състояние е самата сграда, се уплаших щом пристигнах. Защото къщата бавно се разпадаше, по - скоро нейната останала конструкция. Въпреки здравия като метален гръб северен каменен зид, всичко останало наподобяваше черупка на варено яйце. Счупените прозорци, накъдрените влажни и зелени стени, оределите стари турски керемиди. Смалилите се комини, изсъхналата асма, полудялата роза, почернелите напролет дървета, изоставените лястовичи гнезда. Оказа се, че всичко си отива постепенно, като се руши и набъбва. Само дворът се бе заел да закрива къщата от околния свят. Да я пази като стража. Отвън тя даже не се виждаше от дивата зеленина. Гъст и непроходим обръч от няколко метрови филизи на млади бели сливи, както им викат тук пичове, обкръжаваше като военна блокада двуетажната все още сграда. Сливите-младоци бяха стройни и жилави като войници. Един до друг здраво и сигурно вплетени в обща снага. А за сигурен щит им помагаше полудялата червена шипка. Като малки отровни копия тя бе разпростряла в мрежа хилядите си плитки , крайници и израстъци, чрез които не допускаше никого до целта. Изоставената ни къща ревниво пазеше оставените отпечатъци, които небрежно бяхме пръснали при последното си идване тук преди години. Пазеше няколко закачени в обшитата с паяжини стая женски дрехи. Много прашни разтворени книги, червени будилници и пластмасови чаши. Два пълни с боклуци неработещи хладилника. Пазеше и мръсни проядени от мишките козяци, разхвърляни части от престилки и черги, разпрани възглавници и пръснат от тях навсякъде пух. Проснати одеяла с дупки, стари четки за зъби, изсъхнали пасти за зъби, сапунчета, твърди като камък, изветрели парфюми, счупени чинии и чаши, празни шишета, окапали снимки, пожълтели вестници, развален часовник и радиоточка. Пълни с някаква течност чаши. Макар и окапали снимките бяха единственото живо нещо в приличащата на прастар скърцащ саркофаг къща. Не защото ме гледаха познати лица, изчистени от прахта и паяжините. А защото на гърбовете им все още стояха познати, но забравени послания, написани със син химикал. Думи, които звучаха така, все едно, че са казани преди малко от толкова близки хора. Само че тези приятели вече не са сред нас. Някои отдавна, други съвсем отскоро. В стаите имаше и неизядените тетрадки с изписани ситно цифри. Там сме броили игрите си на зарове и карти, на домино и табла. Все едно статистиката бе нашарена преди малко. Току - що са топуркали зарчетата и е последвал вик на радост или отчаяние. Малките кубчета бяха тук, както и картите, пуловете на таблата и дамата също , само хората ги нямаше. Счупих едно клонче от асмата и тя се разплака. Една капка тупна на челото ми.
Горе на втория етаж в една от стаите вече нямаше таван. Покривът просто се бе сринал и се виждаше небето. Влизаше косо слънце и гонеше прахта със сноповете си в кръгово движение. От стената се бе посипала пръст. В купчината й растеше хилаво жълто растение, по което лазеха мравки. Прозорците бяха без стъкла и с изкривена разкована дограма. През тях в стаята бе влязла перушина и други боклуци. Имаше и празни шишета. Стените бяха посивели и изкривени. Килимът бе прояден в краищата. И в тази порутена като празна кибритена кутия стая като отворени човешки очи светеха моите детски картини. По мокрите обрасли с мъх пропукани стени здраво бяха заковани любимите ми картини от детството, рисувани с пастели, моливи и водни бои. Обковани в краищата с големи ръждиви пирони и габъри , макар и сбръчкани и потъмнели, те блестяха като дъга на фона на мрачно есенно небе. Самотни и тъжни като зимни звезди, но все още цветни, картините бяха приели фантазията и мечтите на едно преждевременно пораснало момче. Не посмях да ги разкова и да си ги взема обратно в моя реален градски свят. Оставих ги там приковани да висят в пустата и изолирана от света пропадаща стая. Моите изоставени и изстрадани детски звезди останаха да греят в умиращата селска къща.

Когато бързо излязох от стаята прескачайки през прозореца, се оплетох в шипката на мястото на вече несъществуващия вход за долния етаж до кладенеца. Той бе пълен с вода. За него бе вързан скъсан синджир с кофа без дъно. Мократа коприва опари краката и ръцете ми на сбогуване. Замириса на стъпкана маточина и здравец. Без да искам смачках една туфа с цъфнали лилави цветчета, невидими сред тревата. Качих се в колата с празни ръце, празна глава и окървавена изтръпнала лява ръка. Някъде се бях одрал, сигурно в шипката или къпинака, заместващ стария каменен северен зид. Погледнах към къщата. Залязващото слънце очерта като глава на дракон назъбения профил на комина, забравил какво е пушек. През дупката от покрива в стаята с картините за последно надникнаха слънчевите лъчи преди заспиване. Разбрах, че си тръгвах от мястото, което обичах така, както само дете може да обича. Силно и истински, за цял живот. Като първата любов. Но трябваше да го оставя, защото нямах средства да го поддържам и трябваше да го продам на безценица. Имотът бе в печално материално състояние, далече от града в пусто село и въпреки че има над 2 декара двор, пазарната му цена в момента бе за около жалките 2000 лева. Но друг изход нямаше.

Когато си тръгвах нагоре по слънчевото шосе, извиващо се като следобедна река в горското дефиле, се попитах защо по дяволите не взех нещо от къщата, поне рисунките ? Защо ги оставих там ? Спрях колата по пътя между дърветата със силно главоболие. Отнякъде се обади сойка, за да предупреди горските жители, че има човешка опасност. Аз стоях неподвижно и гледах как слънцето потъна зад хребета за по-малко минута и стана хладно. Задуха вятър и боровете зашумяха като мелодия. Стана мъгливо и влажно. Отнякъде изкряска кукумявка. От планината притъмня съвсем и се гръмна. Замириса на дъжд и на борова гора. Огледах се в колата. Бях сам, без никакъв багаж. Защо не взех нищо ? Нали дойдох в селото уж за да прибера няколко неща. Или дойдох да се сбогувам и да заровя един път завинаги спомените. Да прогоня призраците. Защото с тях не може да се живее нормално. В тази къща изживях най-щастливите си години в живота и то с най-близките ми хора, които вече са мъртъвци. Но те са живи в спомените ми за безкрайните светли разходки в горите и реката, по поляните и ливадите, за гъби, билки и за риба . Край кладенци и шуртящи чешми. С циганския тропот и ромона на каруците. С миризмата на лавандула, мащерка, мента и още хиляди билки и аромати. Със звъна на чашите в кръчмите и селските хоремаци. Спомени, които трябваше да заключа самотни в умиращата къща, която със сигурност ще бъде съборена от новия собственик. Но аз реших да оставя част от мен при тях завинаги, защото тези призраци оформиха една неповторимо красива и пурпурна част от живота ми. Затова и заключих ,при полусенките на любимите ми хора, моите изплакани детски звезди. И съм спокоен, че ги оставям в ръцете на голяма , весела, шумна и вечно забавляваща се компания, която временно е решила да помълчи. Сигурно заради моето идване. Затова повече няма да се връщам там.
Заваля дъжд и аз запалих колата. Чистият горски въздух се обагри с бензинови пари. Пуснах чистачките и преди да потегля погледнах към тъмното небе. Въпреки силния дъжд и грохота на далечните гръмотевици, небосклонът постепенно се отрупваше с милиони звезди, част от които излитаха от смраченото и сгушило се зад хребета задрямало Касъмчево.

Тръгнах бързо напред и повече не погледнах нито зад мен, нито нагоре. Дъждът постепенно се усили, но небето се изчисти и изпълни с плеяда от светещи точици. Капките падаха все по - често, като мокри водни бои. Нарисуваха лицето ми като на войн, тръгнал на убива спомените си. А градът ме очакваше долу в полето, празнично осветен от петролните отровни комини на огромния нефтохимически комбинат. Нямах друг избор. Затова подкарах колата бързо надолу, като скиор на дълги разстояния...

2002
Боян СТАНИЛОВ


Публикувано от nikikomedvenska на 09.08.2014 @ 19:24:40 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   bbobbibgbs70

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 2


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

Дъжд
автор: traveller
606 четения | оценка 5

показвания 27004
от 125000 заявени

[ виж текста ]
"Детски звезди" | Вход | 2 коментара (5 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Детски звезди
от kasiana на 09.08.2014 @ 19:45:05
(Профил | Изпрати бележка)
" И в тази порутена като празна кибритена кутия стая като отворени човешки очи светеха моите детски картини. "

Вълнуващо!!!!!!!


Re: Детски звезди
от Tsveti (violetcv@gmail.com) на 05.06.2015 @ 10:40:09
(Профил | Изпрати бележка)
Браво, Бояне, добре си описал раздялата с деството - с нашите села, уви - с нашите корени. Мъртъвци са селата на нашето детство... Тъжна равносметка, след която вече далеч не сме същите. И има защо да си помислим сериозно за това.
Радвамс е, че те открих и благодаря, че ме размисли.
Вече ще те следя, да знаеш! :)

Поздрави и доскоро!
Цвети