автор: Rodenavlotos

Когато много дълго си стоял на тъмно,
започва пред очите ти да просветлява,
полека-лека, без дори да е разсъмнало.
Когато дълго любовта си разпилявал

и си разбрал, че само шепа е останала,
зашиваш дупките на всички джòбове,
опипваш с пръсти пешовете и хастара –
/защото няма да я носиш в гроба, я!/

и почваш да трепериш като наркоман
за всяка духната на вятъра прашинка.
Забравяш болката от някой закован
пирон в стената на сърдечната машинка

и почваш тайно да засаждаш дрогата
на връщащото силите любовно цвете.
Да подменя надупченото си сърце не мога,
но с глътка обич ще го съживя, проклетото.