автор: GoranMalevski

Свети луната и звездите сякаш се стапят.
Очите в очи огъня гонят.
Къса Нощта. Свещицата капе
и някак си с укор гледат иконите...

Колко е просто да кажеш: - Обичам! Живея!
А Тишината е пълна със блудници.
Леден вятър Реквиема ми пее
с вълчици от чуждите глутници...

Такава Изискана Нежност... Къделя непослушни коси...
Тъмно-кафяви очи, без начало и край...
Ти просто си тук. В шепа събрани мечти.
Светлина... и Святото Чувство за Рай...

Цял се разтварям в тази Надежда,
дето по моите скули се стича...
Искам да имам твойте одежди -
чифтче криле, ако ще да ме хулят!

Аз не дотанцувах... Май и не долюбих -
ни Тебе, Мой Боже, ни теб, моя мила!
Думите човешки могат да погубят
и да ги наддумам нямам вече сили...

Аз от тук ще тръгна мъничко по-рано.
Взимам си в торбата всичко, в що се вричах.
Искам, горе, в Рая, на фонтан да стана!
Нека да се помни, че и аз обичах...

Хладно е, хладно... Кучета лаят...
Мършоядът чакал в стъпките ми върви.
Плаче Душата. Греши и се мае,
а в снега, от печал, касисът прокърви...

Гледаш ме с укор... С болка се вричаш...
Мое момиче... Непокълнало зрънце...
Какво пък... оставай, щом ме обичаш!
Радост да бъдеш на залязващо слънце...

Пред Твойте Двери, Боже ще я чакам...
Поне отвъд щастлив ме направи!
И ако видиш пак да съм разплакан -
Ти Белите Криле благослови!

Ако чуеш щурче в лютата зима,
а свири в комина вятърът степен -
пак съм до теб... Пак ще ме има!
И на ушенце нещо ще шепна...

Ти се събличаш... Господ рисува...
Безумен съм. Гледам. Просяк - Невежа...
С очи те целувам. С Душата умувам
и цяла Вселена до три думички свеждам...

Всеки, който с тебе не бе, в съня си те чакаше...
Страстно желание... За Последния Път...
Една фантазия замръзва по стъклата разплакани...
Ехо и Камерност от стопената Плът...

Духа вятър и е влажно, и хладно.
Безвъзвратно е изчезнал Покоят.
Пиша думи, а е тъжно и гадно...
чужди думи... противни... не мои...

И отчаян ми се иска да викам
как е зимен Днешният Свят,
и сънувам, на пчелица от щика,
че е сбоден първият цвят...

Целувам в стих... Не ми е весело...
В сокака Зимата заврях!
Дали да спусна и завесата?!
От устните ти изгорях...

Вървя си... Доста аморален...
След мен се зъбят бесни кучета...
За Бъдното е най-нормално
в очите луди да се случва!

Заспивам. Умират зениците.
Усмихвам се странно тревожно.
В съня ми ела, нежна птицо,
в най-сладкия сън... В Невъзможното...

Аз обожавам да съм змей-горянин,
а ти да бъдеш чудна самодива...
Във този сън така да си останем!
- Не ме буди! - аз моля те - Не бива!!!

Драскотина по сърцето, в пътя ми, след теб, кърви...
Нещо много са далеко Витлеемските звезди...
Пак разгребвам сняг със длани!
Троша хлебец. Сипвам зърно.
Топлината да остане... Птича песен да се върне...
Вълненият шал ме хапе, а в душата ми е яма...
От ресниците закапва Тъмнината, щом те няма...

Със теб разлиствам древни векове
и тайните на вехти манускрипти...
До Аспарух застава Пагане...
Красивото заспива с Нефертити...

Цветя по поляните за мен ще ти спомнят.
Ще ти рисувам с мъглите, след летния дъжд...
Вита Лознице! Негледжосана стомнице!
Очи-единаци... Очите на мъж...

Без майтап, отивам към старост.
Вече идват бастунни години.
Нито зная къде се отправям,
нито зная защо съм заминал...

Нямам и грош в джоба си скъсан.
Сякаш вече жив съм заровен.
Само в погледа вече е Хъса,
а стихът - по младежки чаровен...

Мирише на Пазва. Мирише на Топло и Мляко.
Две мънички устни се молят за майчино зърно.
Мигът е велик!!! Пред него приклякам...
Жена е Земята! Стиха ми на песен превърна...

Изцяло моя, мое житно злато,
ръкойка тежка и носия пищна,
поройно е препълнена душата
и всяка друга капка е излишна!

Оброчище мое, моя Същност и Истина,
Вечернице моя, Зорнице, Мой Ден,
Пролетно цъфнала, Бяла и Булчински чиста,
две шепички пръст отдели и за мен...