автор: missana

Живеем в свят убийствено реален,
дете, разглезено от розови бози.
Димят комините на вечността банално
със пушек крематорийно сълзлив.
Умира старец там - на тротоара.
От глад издъхва с просещи ръце.
над тремора им декемврийска пара
с венец от смог маркира му парцел.
С ленива съвест ти ще го прекрачиш,
с непомрачено от видяното чело.
За този просяк няма кой да плаче
и кой да му направи опело.
А после лицемерно свещ студена
под купола на храма ще държиш.
На седем милиарда разделена
мъничката вина ще отзвучи...