автор: Anesteziq

Понякога ми се струва, че целия свят сере отгоре ми. Няколко пъти вече ме захлюпват. Не се диша, сбива, притиска. Огромни слонски задници в сговор.
Слонът е благородно животно. Трябва да се чувствам наторена, обогатена, подготвена, благодарна. За какво?
Сетих се за слонове за да са ясни габаритите. Аз съм почва, пръст. Съвсем малка на площ, встрани от гора. Леко на баир. Има малко камънак. Малко. Не ме харесват и рядко сеят. Сякаш съм опитно поле. Предполага се, че не трябва да съм изморена. Обаче съм. От експерименти и преторяване. Иначе напролет по главата ми цъфтят чудни полски цветя. От сърцето ми. Интересното е, че засеят ли, задължително се престарават с торенето. От къде се взема толкова тор и то след сеитба, а не преди. И все за едно зърно. Няма логика. Плача в себе си и едно зрънце мога да изхраня. Много им идва на добрите, влажни почви ли и при мен. Не знам. Пак ми завидяха съседните ниви и ми пратиха това. Заради полските цветя. Това ще е.
Тази ранна есен ме разораха, грижливо, внимателно разчекаха горния слой. До дълбока оран не се стигна. Твърде спечено и сбито надолу. Пък и на кой му се играе да разчиства камънак. Също трябва вода, много вода. Обичаш ли ориз? Питам, защото за оризище не ставам. И засяха едно зърно. Кои са сеячите, Той ли, объркаха ли се, не разбрах. И защо сега слонски задниците не знам и пак Той ли ги праща. Само мога да подозирам. Ако успея да се размърдам и да дишам. И този път. Заради него, зрънцето. Да ти кажа ли какво още подозирам? Ами това, че слоновете са хапнали от предишните ми реколти. И защо го правят? А зрънцето не знам какво е. Опитах се да разбера и съвсем се обърках. Ако реша да го обгърна по-плътно, да го опипам, да го усетя и позная, ще го задуша. Така си мисля. Обаче е някак хлъзгаво. Абсолютно непозната култура за мен. И без това е на повърхността, ще взема да го избутам нагоре. Един бръснещ вятър и го няма. Затова внимателно го загърлих. Застудя. И ветровете се разфучаха, незнайни за тези ширини. Домиля ми. Едничко, странно такова. Като мен. Не е екзотика, познато е някак. Ще порастне и ще се сетя. Преди да ни захлюпят с тонове адска, тежка воня, то се понаместваше някак удобно в мен. Хареса ме. Поваля едно известно време и то понабъбна. Самичко се запритисква и заотърква в мене. И сега не помръдва. Не го усещам. Откак се изсипа това Чудо и не го усещам. Искам да сме заедно. Да го израстя. Колкото силици имам, за него ще са. Да го бъде. Обаче се чувствам празна и плътна. Като преди. И мръсна. Страх ме е да не се е отскубнало миг преди това. Навън ще измръзне. В мен ще се задуши и изсъхне. Ако не завали сняг. Нека завали. Ако е още в мен, снежната завивка ще ни топли, ще причиства и ще ни толи. Ще си мисля, че е в мен. До Пролетта. И после, ако... ще подредя плътна, надгробна мозайка от камънака. Първата пролет без полски цветя. Нека завали сняг.