автор: bluerose

Шумът от двигателя на колата го изтръгна от унеса, в който беше изпаднал. С всеки изминат километър все повече се чудеше защо изобщо се съгласи. Щеше да е по-добре да си беше останал вкъщи!
Иван се возеше на предната седалка на стария голф на приятеля си - Дани. Отзад се чуваха гласовете на Жоро и Пешо, които не преставаха да пригласят на отвратителната чалга, която звучеше от тонколоните на колата.
- Ванка, хайде де, живнù малко! - каза Пешо и го разтърси за раменете. - Отиваме на морето, бе, брат! Морето, плажа, мацките - с бански, без бански… - при последните му думи тримата другари избухнаха в гръмогласен смях.
Иван се усмихна леко, колкото да се покаже съпричастен към разгвора, но не каза нищо.
Колата продължаваше да ръмжи по магистралата. Настигаха коли, пълни с хора, багаж, велосипеди, лодки, палатки, детски басейни, деца. Деца! Ето това беше. Бяха минали две години откакто Христо го нямаше, но за Иван все едно всичко се беше случило вчера. Имаше чувството, че вчера Христо му каза, че излиза да покара колело с приятели. Вчера му се обадиха от полицията, за да му съобщят, че синът му е в болница, защото някакъв пиян шофьор не го е видял. Вчера беше, когато изтича по коридора на болницата, за да разбере, че синът му вече не е там. Вчера! А всъщност беше преди цели две години! Дали някога щеше да забрави? Дали някога болката щеше да отмине?
В деня след погребението отвори очи с надеждата, че всичко е било един ужасен кошмар, но тогава разбра, че кошмарът тъкмо започва. Всеки ден си лягаше с молбата да не се събуди на сутринта, но уви! На следващата сутрин кошмарът започваше отново и беше по-лош от предния ден. Някак си машинално вършеше ежедневните си задачи, ходеше на работа, ядеше, но всичко това беше нереално. Единственото реално нещо беше, че Христо вече го нямаше!
И тогава, миналата седмица, трима от най-добрите му приятели, тези, които все още си спомняха за неговото съществуване, се обадиха с, както казаха “невероятно предложение”. Бил намерили много изгодна оферта за почивка на морето, но трябвало да бъдат четирима, иначе офертата не важала. Затова те убедиха Иван да замине с тях. И той някак си, пак машинално, каза “Добре.”
Сега се носеха със сто по магистралата и Иван вече съжаляваше.
Пристигнаха в Китен към обед. Настаниха се в хотела и веднага тръгнаха към плажа.
- Ванка, идваш ли? - попита Дани. - Ще се разходим и ще хапнем, ще позяпаме мацките?
- Не, благодаря - отвърна Иван, този път разсъждавайки трезво. - Предпочитам да отпочина малко. После ще дойда. Ще ви намеря, няма страшно - и се усмихна, отново машинално. Направо го хвана яд на себе си. Нямаше ли да престане с тези автоматични действия!
След като всички заминаха за плажа, Иван оправи леглото и си легна. Стана чак в 16:00. Седна в леглото и погледна телефона. Имаше десет пропуснати повиквания от неговите приятели. Изведнъж си даде сметка, че няма смисъл да разваля почивката на приятелите си. По-добре щеше да е да се преструва, както правеше успешно вече две години. Стана, облече банските и излезе.
Следобедът беше много приятен. Слънцето се показваше иззад няколкото бели облачета на небето, а вятърът не позволяваше да се усети горещината му. Четиримата приятели прекараха заедно още два часа и накрая решиха, че е време да се приготвят за нощния живот.
Вечерта беше още по-приятна. Улиците бяха пълни с хора. Сега беше точно разгарът на сезона - средата на юли. И въпреки проливните дъждове през последните няколко дена, хората не се бяха отказали от мечтаната цяла година почивка на море.
Вървяха към някаква кръчма, за която бяха прочели в интернет, че била много добра, с музика на живо, хубави ястия и евтини питиета. Изведнъж Иван, разминавайки се с една група почиващи, чу женски глас, който го изтръгна от двугодишния му сън:
- Захари, Петя, веднага елате тук!
Иван почувства как по цялото му тяло плъзнаха мравки. Обърна се в посоката, в която замина групата, но множеството тела бяха застанали между него и гласа. Стоя така няколко секунди, но не успя да види нищо.
Вечерта беше ужасна. Оказа се, че в кръчмата пее някаква начинаеща певица, която вдигаше повече шум от двигателя на пернишки голф, тунингован като за рали. Храната беше ужасна, а ракията - менте.
На сутринта и тримата му приятели отказаха да станат за плаж. Сега бяха усетили истинския вкус на ракията и за нищо на света не можеха да надигнат натежалите си глави, за да ги откарат на парещото слънце.
Като че ли подтикван от някакъв вътрешен инстинкт и от снощния глас, Иван облече банските и тръгна. Стигна до големия плаж и започна да оглежда най-подходящото място, за да забие чадъра си. Въпреки че беше една осем часа сутринта, на плажа вече имаше достатъчно хора, за да бъде труден изборът на хубаво място. Най-накрая, в една от свободните зони, видя свободно място. Забоде чадъра, разпъна масата и четирите стола, извади една бира от хладилната чанта и се отпусна в един от столовете.
Изглежда приятният вятър и шумът от вълните го бяха приспали, защото, когато отвори очи, сянката на чадъра вече се беше преместила и юлското слънце докосваше заплашително лявата страна на тялото му. Тъкмо стана да премести масата и столовете, когато до него долетя отново снощния глас:
- Петя, не хвърляй пясък по хората!
Иван остави всичко и започна да се оглежда. Сега беше сигурен в това, което е чул. Познаваше този глас до болка. Немалко пъти беше копнял да го чуе отново. Започна да оглежда плажа бавно и внимателно. След няколко секунди я видя. Тя излизаше от морето, а водата се стичаше по цялото й тяло. Косата й - приказно черна и дълга - сега се спускаше покрай раменете й на мокри кичури. Насочи се към една от съседните хавлии, взе я и бавно избърса водата, стичаща се по перфектните й крака. Иван гледаше и не можеше да повярва, че е тя. Не я беше виждал повече от десет години. И въпреки това, тя изглеждаше по-красива от всякога.
- Мария! - каза той с треперещ глас.
Жената се обърна. Беше Тя! Когато го видя, тя изпусна хавлията.
- Иван? - каза с невярващ глас. - Ти ли си това?
- Да, аз съм. Здравей, Мария - и той подаде ръка.
Тя пое ръката му и той отново усети мравките, които лазеха по цялото му тяло. Кожата й беше по-мека отколкото си я спомняше.
- На почивка, а? - каза тя с усмивка.
- Да, едни приятели бяха намерили оферта и им трябваше четвърти за белот - отвърна Иван и започна да се смее. Изведнъж се спря, като че ли беше направил нещо грешно. Не можеше да повярва, че се шегува. - Ами ти? Водиш децата на море? - каза той и посочи към детските играчки, разпилени покрай хавлията на Мария.
- Да. Сестра ми и мъжът й решиха да ме вземат за детегледачка - усмивката разкри искрящо белите й зъби.
- А мъжът ти? - Иван знаеше, че преди три години Мария се беше омъжила. Беше пуснала снимки във фейсбук и не беше ограничила достъпа до тях.
Погледът й се промени. Макар, че на лицето й все още беше изписана усмивка, очите й говореха за друго чувство.
- Със Станислав се разделихме преди половин година.
- Съжалявам – отговорът му беше искрен, или поне така изглеждаше.
- Ами, ти? Къде са жената ти и синът ти, как се казва? Христо?
- Дълга история. Не ми се говори сега за това. Искаш ли да пием по нещо? – и Иван посочи към близкото заведение.
Мария се поколеба за миг, после отвърна:
- Става. Чакай само да намеря сестра ми, че тия деца не можеш да ги оставиш за две секунди сами. Все някоя беля ще направят.
След десетина минути двамата седяха на удобните кресла, а вятърът си играеше с белите завеси, сложени, за да ги защитят от жестоките слънчеви лъчи. Разговорът се въртеше около времето, пътуването, морето и други подобни интересни теми. Така неусетно настъпи следобедът.
- Изглежда твоите приятели те търсят – каза Мария, сочейки към масата и столчетата, които вече безвъзвратно бяха загубили спасителната сянка на чадъра.
- Да, ще отида да ги видя.
- Искаш ли довечера да хапнем някъде заедно? – въпросът излезе от устата й без сама да усети как.
- С удоволствие – отвърна Иван и осъзна, че този път отговорът не беше машинален.
- Отседнала съм в хотел „Паръдайз”. Ще те чакам на рецепцията към 20:00. Става ли?
- Ще бъда точен – каза с усмивка Иван и подаде ръка.
Часовете, прекарани с приятелите на плажа, му се сториха като дни. В 18:00 часа вече изгаряше от нетърпение да се прибират. Пешо подхвърли:
- Май, някой си е уредил среща и сега бърза, а? К’ва беше тая мацка? Къде я забърса?
Иван се подразни от тона на приятеля си, но все пак се овладя:
- Една стара позната от едно време. Засякохме се случайно на плажа и довечера ще хапнем заедно.
- Вече така ли му викат? – подхвана отново, но този път Жоро.
- Стига глупости! Давайте да си ходим – усещаше, че ако приятелите му продължават така, няма да издържи още дълго и ще излее целия си гняв върху тях.
В 20:00 часа Иван беше на рецепцията на хотел „Паръдайз” – най-луксозният хотел в града. В двадесет часа и една минути вратата на асансьора се отвори и отвътре излезе Мария. Беше облечена в къса до колене кремава рокля, с гол гръб и презрамки, които откриваха прекрасните й рамене. Цветът на роклята подчертаваше приятния загар, който слънцето беше придало на кожата й, а вдигнатата й коса й придаваше още по-приказен вид. На врата й висеше изискано дискретно колие, изработено от чисто злато, на което висеше цвете с малък сапфир в центъра.
Иван имаше чувството, че към него приближава ангел. Няколко секунди, след като Мария беше дошла при него, той все още я гледаше и не знаеше какво да каже.
- Изглеждаш невероятно! – бяха единствените думи, които успяха да излязат от устата му.
- Благодаря ти. Тръгваме ли?
- Къде отиваме?
Мария се обърна и с онази тайнствена усмивка отвърна:
- Тайна. Ще видиш.
Излязоха на оживената улица и Мария го хвана подръка. Вървяха така около петнадесет минути, докато не стигнаха до плажа. През цялото време покрай тях минаваха хиляди почиващи, които превръщаха улиците на града в реки от ходещи тела. Иван не виждаше нищо друго, освен белият ангел до него.
След още няколко минути стигнаха до един прекрасен ресторант, разположен на брега на морето. Няколко сепарета бяха разположени на самия плаж, само на няколко метра от водата. На масите бяха запалени свещи, чиито пламъчета се отразяваха в кристално чистите чаши.
Настаниха се на едно от тези сепарета. Сервитьорът им донесе менюта и попита дали желаят да поръчат нещо за пиене в началото.
- Една мента със спрайт и много лед – каза Мария.
- За мен една бира – това беше любимото му питие и не можеше да се лиши от него, колкото и изискан да беше ресторантът.
Разговорът отново се насочи към морето и почивката на всеки един. След около един час, обаче, те бяха започнали да си спомнят миналото. Как са се забавлявали, какво са правели. Най-накрая Иван събра смелост:
- Какво се случи със съпруга ти? Защо се разделихте?
- Ами, какво да ти кажа? Оказа се, че той и най-добрата ми приятелка са доста близки – и Мария се усмихна тъжно.
- Глупак! Да има такава жена и да… - Иван усети, че е бесен, но се опита да удържи гнева си. – Ако бях на негово място нямаше и да помисля за друга жена, камо ли нещо повече!
- За съжаление той не мислеше така. Ами ти? Да не сте се разделили с жена ти? Защо си сам?
Иван пое дълбоко дъх. Погледът му посърна. Отново се беше върнал към реалността:
- Нека не говорим сега за това. Да кажем просто, че вече нямам никакви ангажименти.
Мария не можеше да разбере какво се случва. Усещаше, че има нещо нередно, но той не искаше да й каже нищо. Тогава го погледна право в очите, а в тях се виждаха малки пламъчета, които заплашваха да запалят голям пожар:
- Знаеш ли, винаги си бил такъв! Успяваш да накараш хората да ти кажат всичко, а когато те попитат за нещо винаги минаваш със „Сега не ми се говори за това.” Не мислиш ли, че някак си не е честно. И сега – ти знаеш всичко за мен, а за себе си нищо не искаш да кажеш! – гласът й ставаше все по-ядосан.
- Не искам да развалям невероятната вечер – каза спокойно Иван, усещайки първите признаци на разрастващия се пожар. – Обещавам, че съвсем скоро ще ти разкажа всичко. Просто не искам да е тази вечер. Всичко е толкова хубаво и трябва да си остане такова до края на вечерта, а утре ще ти разкажа всичко.
Мария леко се успокои:
- Обещаваш ли? – искаше да се убеди.
- Обещавам! Нещо повече – заклевам се, че ще ти разкажа всичко. Но утре. Не тази вечер.
Остатъкът от вечерта премина също толкова невероятно, както и началото. След като приключиха с вечерята, Мария предложи да отидат в някакъв клуб, който бил много хубав. Той също беше на брега на морето. Цяла вечер седяха на едно сепаре на плажа, а накрая се разходиха по пясъка, като оставиха морската вода да докосва краката им. Накрая седнаха на пясъка и впериха поглед в пълната луна, която осветяваше в сребристо водата пред тях.
- Знаеш ли, че едно време щях да ти предложа? – каза изведнъж Иван.
Мария се разсмя.
- Говоря сериозно. Помниш ли последния път, когато се видяхме? Бях ти казал, че на другия ден те каня на вечеря. Спомняш ли си?
В съзнанието й започнаха да се прокрадват откъслечни спомени.
- На другия ден ти се обадих, но ти каза, че ще пътуваш и няма да дойдеш, защото трябва да си отпочинеш. А аз бях приготвил всичко – бях поръчал невероятна вечеря, шампанско и това – Иван бръкна под ризата си, откъдето извади малък златен пръстен, нанизан на един златен синджир.
Мария го гледаше и не знаеше какво да каже.
- Ти сериозно ли? – успя да каже само това.
- Напълно сериозно. Оттогава нося пръстена на врата си, за да ми напомня.
- Ами сина ти, жена ти?
- Знаеш, че не бяхме женени. Обсъдих с нея всичко и решихме, че Христо вече е достатъчно голям, за да знае истината за майка си и баща си. Тя ме подкрепи, но ти… Ти беше тази, която развали всичко.
- Не исках да развалям нищо. Затова отказах срещата. Не исках да заставам между теб и нея, между теб и сина ти. Не исках хората да ме сочат с пръст и да казват „Ето я, оная, дето разбива семейства!”
- Е, затова пък съдбата разби моето семейство! – отвърна тъжно Иван. – А както разбирам – и твоето.
И тогава й разказа всичко. Всичко, което му се беше случило от онази тяхна последна среща преди повече от десет години. Гласът му трепереше, а очите му бяха пълни със сълзи, които само чакаха позволение, за да поемат надолу по своя път.
- Не трябваше да те оставям да си тръгнеш тогава – погледна я в очите. Тя също бяха пълни със сълзи. – Може би тогава нещата щяха да са по-различни!
- А може би е трябвало да се случат точно по този начин – отвърна с треперещ глас Мария, а устните й се приближиха до неговите.
Не си спомняше кога за последен път беше изпитвал това топло чувство. Май беше преди десет години, когато получи последната й целувка и я запечата върху устните си. Сега щеше да направи същото и с тази. Но този път не мислеше да допусне същата грешка.

Бяха минали три години от онази невероятна целувка, която получи тук на същия този плаж. Слънцето изгаряше всичко и всеки, който се осмелеше да се покаже под лъчите му. На небето нямаше нито едно облаче, а хората търсеха спасение от парещите лъчи във водата.
Иван не откъсваше очи от морето. Беше се замислил за всичко, което се случи през последните години. Изведнъж една нежна ръка го докосна по рамото:
- Искаш ли пак да те намажа скъпи? Ако дойдеш така във водата ще изгориш.
- Добре, слънчице.
Мария се пресегна към шишето с плажно мляко и започна да втрива в кожата му бялата течност.
- Ами Дари и Митко? – каза Иван загрижено.
- Намазала съм ги – отвърна Мария и двамата погледнаха към близнаците, които си играеха на пясъка.
Иван хвана Мария за ръката и я придърпа към себе. Положи глава върху корема й и каза:
- Още не мога да повярвам през какво трябваше да преминем, за да стигнем до тук! Ако едно време бях настоявал. Може би…
- Тогава нещата щяха да се развият по съвсем различен начин, скъпи. Не мисли сега за това. Съдбата си знае какво трябва да стане!
И двамата хванаха по едно дете в ръка и тръгнаха към синьото море, ширнало се пред тях.