автор: Shrike

Трогателно е писането от този и-мейл. Трогателно и нелепо. Все едно ще стане чудо - ще се отблокира от само себе си и ще излее с гръм и трясък цялото си съдържание върху теб. Като кош пълен със звезди, метеори, светулки, лава и нагорещени преглъщания.
Преглъщания, които изгарят вътрешностите ми и ги правят прозрачни за космическите лъчения. Космическите лъчения ме пронизват. И разнищват. И изпепеляват. И превъплащават, и ме създават всяка микросекунда. Разпадам се в интервалите на всяка една вечност и се събуждам като по чудо цяла, но крехка. Ранима. Едва дишаща.

Малкото свраче изпи течната магма. Понеже се стопих до последната си безнадежност, не му оставаше нищо друго освен да налкони глава и да издъхне в една последна разкривена конвулсия. Телцето му е свито и грозновато. Не ми се вярва да е съществувало някога. Измислих го и го научих да пее. И то, милото, заживя собствен живот. Реален и недосегаем. Беше над грубостта, над извиването на ръце, над разочарованието... До днес. Днес дъхът му се вледени, прорасна като сребърна паяжина и обхвана цялата ми Вселена. Струните, които събуждаха най-нежната музика чрез движенията на пръстите ти, застинаха в миг.

Едно завъртане на ляво и хоп, струните се разпаднаха на милион нереалности. Сега пия третата. Вкусът е странно познат и все така изплъзващ се. Само върхът на езика ми го познава. Това палаво змийче, което не можа да се сдържи и изблиза със задоволство всички остатъци топлина по кожата ти. Вече не си спомням дали те целуна за сбогом. След всички зашеметявания от замерванията ти със камъни то има памет само за любенето.

Ах, това любене! Като сладко от зелени смокини. Откупено от съдбата с последната златна пара на една случайна Созополска уличка. Ах, това любене! Като езически танц с голи нозе по жаравата. Да. Затова сега косите ми са от лава, а гърдите ми са златни бокали набъбнали със наслада. В очите си приютих метеорни сияния, а звездите превърнах в светулики, за да има кого да целувам във мрака. Но ти бягай! И затвори бързо вратата. Затваряй!