автор: bbobbibgbs70

На мерудия тук ухае въздухът...


... Четири черни котки се крият с мяукане от проливния дъжд под стряхата. Средна гора е потънала в сиво – черни облаци. Пред мен се е ширнала безкрайна мокра зелена поляна. По нея танцуват червени кончета с хлопки, които цвилят радостно и ми напомнят смеха ти...

... Много рано сутрин облаците са причудливи – като духове излезли от лампата на Аладин. Бял памук обвиващ планината. Вали и е студено, само брезата капе с песента на червеноглавата кадънка. Котката и кучето са гладни и ме гледат милостиво с влажни очи. Искат да ми кажат нещо под мъглата от ситен, студен, пролетен селски дъжд. И аз ги гледам в жълтите очи. Твоите очи – гледаш ме и ти...

... Цигански гласове и тези на птиците. Бързо идва утрото. Росата капе върху крехките рогца на охлюва. Нещо ми напомня за детството, дори и незагасените външни лампи светещи плахо под сутрешния дъжд. Обичам те, казах на огромната детелина и се изчервих в хладното утро. Краката ми са мокри от росата. Все едно, че газим в Тунджа – боси и влюбени...

... Малко момиче рисува с креда по мокрия асфалт. Зеленоглава гъска с бели криле и опашка тромаво се клати по поляната и около нея се въртят малки жълти патета. Сива котка с широки зелени очи кацна на перваза под лилавия ароматен люляк. Червено - кафяв петел гони жълта кокошка, както аз гоних някога теб ...

... Дъждът чертае в локвите весели кръгчета. Призори децата отиват на училище по златната надупчена улица и с живите си звънки гласове, поети от свежото утро усмихнато ме събуждат. Аз им благодаря за това, че дишам кристален ароматен въздух идващ от двете скрити в облаците планини и полуделият от здраве огромен здравец на двора. Капки дъжд и весел смях, примесен с песента на синигерите. После слънцето бързо изгрява и ти ме целуваш топло по челото за добро утро...

...Заваля изведнъж и намокри лозата - зашумя.
После тихо спря.
Някъде гръмна и започна да се съмва.
После пак заваля и дъждът чукаше по покрива.
Под дъжда - смях на дете.
Какво ли правиш ?



... Обичам да ходя под дъжда и мокрите клони да ме блъскат по лицето. Обичам да минавам под капчуците, да съм целия мокър. Обичам да ходя по калната пътека и да слушам ариите на славеите и кукувицата, все едно, че ти ми разказваш приказка...


... Дъжд – начумерен, силен, топовен и светъл през деня. Старец облечен с шуба в каруца и магаре. После бавно слиза на ливадата и започва да коси мократа трева. Замирисва на зеленина. Толкова съм сам, гледайки олющената църква и жълто – черното изрисувано с нишки небе. Много ми липсваш. Цялото село се тресе в гръмотевици. Но бурята, като мощен тласък на сърцето с топовния тътен от небето си отива зад измитата църква въпреки засилващия се едър дъжд. Обаче те няма, за да сме седнали под стрехата и топлите капки да галят телата ни...


... На Великден в пламналата препълнена църква си пожелах нещо свято. После пихме червено вино на маси по улицата с непознати павелбанци и станахме приятели за една нощ. До сутринта си мислих за теб, виждах те пред мен и те пиех ароматна и пенлива...

... Луната вече е като сърп. Днес следобед щях да се удавя в разбеснялата се Тунджа. Изведнъж се подхлъзнах и паднах в бурното й течение, като ме спаси един дебел клон, за който се хванах в последния момент. Вечерта цяла Павел баня светеше от оставените свещи по улиците и ухаеше на счупени върбови клонки и печено агнешко месо. Стъклописите на храма светеха и през нощта. Не се удавих, дано и ти се радваш на това ...


... Дядо, при теб съм. Донесох ти венче от върбови клонки. Ти гледаш към планината от снимката на гроба и се усмихваш на зеленото й великолепие. И тя ти се усмихва. А аз ще ти разкажа, какво видях днес накратко. Видях малко циганче с неразтворен надупчен чадър да се върти на едно място под обилния дъжд сутринта. Видях и въртележка от румени усмихнати деца, яхнали дървени кончета в кръг. Видях синеоко дългокосо момче с колело, което не можеше да говори да пада в калта. Аз го повдигнах, качих го на колелото и под смеха на насъбралите се деца заедно направихме няколко кръгчета в подгизналата трева. Баща му ми благодари на турски и ме благослови. Слънцето мощно прободе облаците и над планината се образува мрежа – бяла и прозрачна, като паяжина. „ Продаваме шишета „ – извикаха зад мен няколко мъжки момчета с дрезгав глас, но аз не можах да ги видя заради блясъка на слънцето. Видях само шишетата, които светеха като запалени вестници. Тръгнах си от дядо направо през гората. Ръцете ми още миришат на борови връхчета и коприва. Милвам облите гънки на тялото ти...


... Студеният вятър за малко прогони пролетта. Разсипа белотата от плодните дръвчета и отъпка нежните снежинки по хлъзгавата кална земя. Черните облаци минаващи ниско и бързо над църквата са ми съучастник , как рано сутринта котката меко хрупа рибен кокал. Котката, която носи в себе си живот – подута е с малки слепи котета. Дворът хладен и мокър вече е зелено – бял. Глухарите от жълти парички се превърнаха в бели кръгли мрежи, които се разпръскват надалече като ги духнеш. Кръвта от капещите лалета, лудата детелина, умиращите нарциси и маточината в двора заедно с мен, писъка на кадънката с червената глава и хрупането на сиво – бялата котка, която нежно и грациозно се търка в краката ми и проси още ядене. Борчето пуска нови съвсем малки тъмно зелени връхчета. Те са стройни и силни, като жълтите върхари на върбата, която не спира да плаче, като избуялият здравец и високата, колкото човешки бой трева – мощен тласък на природата. Знаеш ли, сетих се за теб, когато видях синчеца – малко ситно цвете нашарило тревата до дувара. Когато се навеждам да го помириша ме връхлита виолетова тъга. Със затворени очи те виждам да плачеш върху лицето ми. Разбуждам се от песента на лястовицата, която е стройна и черна като диригент облечен във фрак. Тя е кацнала на електрическия кабел , а аз съм потънал в сутрешна роса под асмата. Ти си самодива, бяла и боса, която бяга в тревата. Догонвам те в маточината, която ухае на лимон. Замирисва на сгазени марули, магданоз и гьозум. Хлопките на козите окончателно ме събуждат заедно с камбаната, а котаракът мърка ли мърка в краката ми...


... Малка усмихната циганка с плитка и розови гуменки мокра и хубава ме погледна закачливо право в очите под проливния дъжд. Намигна ми и плавно ме отмина. Тогава си спомних как те носих на ръце сред реката и дълго се целувахме. Рибите докосваха краката ми, а студената вода ме милваше. Пак съм там, до малката бистра река, само че няма кой да ме държи за ръката. Просто те няма – там сред ливадата, под гората и къщата, която е израснала като гигантска гъба - манатарка. Желая ти щастие – искрено и без злоба. Не довиждане, а сбогом. Твоето име в мой превод означава любов. На табелата в края на селото още стои твоето име, което написах с черен въглен. Написах го и през зимата в снега, затова стои още горе в горските ливади. Сбогом моя голяма, нежна, крехка и добра, топла и хубава любов. Сбогом – казвам го с много мъка и стоя сам в средата на малката светла речица с празни протегнати ръце...


... Малко бронзово момче остригано, с обеца наречено Юсуф ме поздрави бодро. После ми каза – „ Аз съм българче !” Русата остригана глава със сини очи ми махна под залеза – „ Довиждане - батко.” После изчезна със слънцето зад планината ...


... Стара дебела туркиня на развален български език ми каза, че помнела дядо ми Христо. Това стана под падащия слънчев дъжд, мученето на кравите и миризмата на козите. Туркинята чоплеше слънчоглед на тротоара и бе застанала срещу огледално виждащата се планина и порутените цигански къщи с криви комини и дълги въжета с прани парцали. Каза ми старата, че говорили с дядо, че няма турци и цигани, имало българи, които палят свещи в църквите и си казват добър ден. Дядо, защо те няма, само те виждам сутрин да ходиш по светлото небе и да говориш с птиците. А аз като ти викам заедно с камбаните името, защо не се обаждаш ? Не знам, дали и ме виждаш от снимката с пагоните, хубав и светъл като Стара планина. Обичам те деди и винаги ще те обичам. Продължавай да летиш в мисълта и сърцето ми. И моля те – обаждай се понякога ...Преди да съм дошъл при теб...


... Навън тихо и меко вали пролетен дъжд и мирише на окосена трева. Хоризонтът от изток започва леко да побелява. Капчукът весело и ритмично ми разказва нещо. Ще бъда кратък. В църквата сред черните баби, капещите свещи, жълти и големи, които осветяваха блесналите строги погледи на светците от иконите и прегърбеният старец, който дърпаше въжето на камбаната за поредното тежко погребение – вътре в църквата сред иконите, съскащите свещи и миризливия тамян литна бял гълъб нагоре направо към купола и ме посипа с мека перушина. Спомних си косата ти...

... Под дъжда и рунтавите черни облаци грейна слънце – за малко. Обаче достатъчно за да блесне жълтата църква и лъскавата камбанария, нагиздена като булка. Преди това в дъжда гръмотевичен видях приятел от детството да погребва баба си – самотен и тъжен сред хората във високото жълто пясъчно гробище. После с пролетните капки плака на гроба на баща си. Сълзи и дъжд се сляха в кристално чиста вода, където се отразяваха тъжните ти очи...


... Дърветата прецъфтяха и двора вече не е бял. И луната е наполовина над кръста на кубето. Тя е избледняла в утринното розово – синьо небе. През локвите под прозореца ми минаха дамски ботуши, после каруца с жена и шарен чадър. Върху нея вместо дъжд капеха звезди от бял люляк. По всичките врати на къщите има закачени върбови клонки сплетени с жълти нарциси. Мъглата е обвила планината и само пъстрите кози се мяркат по ливадите и хлопките им пеят. И все пак е пролет – зелена, луда, ухаеща, тревожна, дива, хубава възраждаща, интимна. С лая и воя на кучетата, мяукането на котките, песента на птиците и кукуригането на петлите. С хармонията на камбаната. Пролетта е хубава, хубава е като тебе...


... Още е тъмно. Само отрязаната светло жълта луна се показва от време на време сред пътуващите на запад облаци. Изведнъж видях – отсреща до почти разрушената къща две тънки кончета. Едно до друго, лъскави по лунните лъчи, със широки ноздри, черни опашки и бели очи. Те се обичаха и не обръщаха внимание на нищо. Нито на кукумявката, разгонените петли, кучетата несъгласни с тяхното присъствие и луната свидетел на любовната им среща. Полъхна вятър от гората, замириса на мащерка, хорът на жабите се усили и аз си представих, че ме галиш по косата...


... Ловяхме риба трима. Бяхме на паянтова беседка, захваната за дървени колове във водата в началото на тихо езеро, обградено от върби, пуснали клоните си в него. Хванатите риби танцуваха умирайки във въздуха и светеха под слънцето. Видяхме църквата под Шипка с блестящите златни кубета приличащи на слюда и на голяма заспала риба. Кубетата наистина бяха златни, а камбанения далечен звън пробуди дъжд от рояк сребърни, бронзови и златни прашинки и рибени люспи.
Вечерта печката с пукащите ароматни борови пънове и съскащата тенджера с вряла вода ме будят. А в очите ми още светят танцуващите златни риби. И ръцете ми още миришат на тях ...


... Пълнолуние. По първи петли свети куполът на църквата и кръста. Тихо е, даже чувам сърцето си. Тътенът на влака се блъска в планината и приижда над селото. Само скритият петел разцепва тишината. След няколко часа удря камбаната и кара кучетата да вият гледайки към нея. Звукът на клепалото потъва в зеленината на Средна гора и събужда врабците и пеперудите. Дворът е червено – зелено – жълт с лалета, детелина и глухарчета. Те заживяват напръскани от водата и замирисва на хубаво. С ръцете си спасих паднали в локвата бели пеперуди. Хванах ги за мокрите криле и ги сложих на слънцето. След малко те литнаха нагоре трептейки с камбанения звън. Искам пак да съм там – под цъфналите дръвчета бели и розови, мъркащия котарак, бялата по върховете планина, златната река и сребърните риби, да дишам кристалния въздух, да докосвам ниското и отрупано със светила и причудливи краски нощем небе, да галя кравите с големите очи, да газя мократа трева и малката Турийска река сред огледални пръски, да скачам в купите със сено. Искам и да съживя, майка, баба и дядо, но не мога... Не мога...


... Днеска е Дядовден. Не вали и не гърми, както беше, когато го полагахме в гроба. Запалих му две свещи в тъмната ни къща пред усмихнатите снимки, червеното яйце, върбовите клонки и далечните избледнели ликове на дядо, вуйчо и прадядо. Как искам и аз да съм усмихнат и да съм с тях...Макар, че прадядо не го познавам. Но ще се запознаем...Има време.


... Тя танцуваше – мургава и гъвкава като речна върба под пламъците на жаравата. Млада, женствена и силна, като на нощна пеперуда беше силуета й до огъня. Исках да й кажа нещо, но тя изчезна сред пламъците. На сутринта ми се усмихна малко конче нагазило в реката с майка си – кобилка рижава. Значи все пак не е било сън ...


... Как е възможно през май в топло и цветно време от небето да пада лед ? Изведнъж стана много черно и заваля огромен топъл дъжд, после град. Той счупи много зелени клонки и цветя. С майка ми изядохме по едно топящо се бяло, но все още ледено топче. После строго пекна слънце и стана горещо. Небето се изчисти и църквата доволно грейна. Майка ми заспа и аз сложих дълго меко бяло паче перо в косите й за здраве. Знаеш ли, че те виждам като индианец до мен и те целувам...


... Сънувах черен щъркел да прелита над мен. От едното му крило се откъснаха няколко пера и затанцуваха във въздуха с вятъра. Избягаха към планината. Скочих и ги подгоних, но се спънах и паднах в калта на мочурливата жабешка ливада и скритите щурци. Станах черен като щъркела. Сигурно затова не ме харесваш вече. И ми се смееш ...


... Пердето си играе в огледалото идващо от тъмното навън. Играе си и светлината по църквата като силует от лампата в моята стая. Казах на една светулка да не влиза през прозореца, но тя влезе и кацна на челото ми. И аз станах отразител на светлина. Светят още далечен небесен самолет и незаспала къща в черното село. Защо не влезе ти през прозореца. Щяхме да светим заедно. И да се топлим в нощта ... Моя човешка светулчице...


... Открих следа от конска подкова в мокрия пясък долу до реката. Представих си, че се държим за ръце и хвърляме подковата зад нас в крайречната, ароматна, млада лилава с дива мента за щастие. За щастие... Колко ми липсва...

... Мирише на тор. Сутрин слънцето се пречупва в кръста на камбанарията и пада косо в бухналия бръшлян до старата круша с процепени кори. Ситни ароматни теменуги и бели цветчета поемат светлината и я отразяват заедно със сълзите на лозата, която зарязахме, за да върви по – добре. Котаракът е застанал до блесналата ваза, в която има кукуряк, минзухар и иглика. Камбаненият звън разпръсква гълъбите от камбанарията, които се гонят над пробуждащите се къщи. Сутрин бузите ми са румени, като растящия трендафил в средата на зелената поляна пред къщата. Потеглям към дядовия гроб под салкъма и надничащото отзад меко възвишение на Средна гора. Чисто е и тихо като в храм. Само славеят приглася на боровия хор събуден от свежия вятър. По мокрите ливади наоколо са пръснати разноцветни коне, а малка кобилка червенее с мартеница на челото си. В далечината кравите минават рекичката, която е опасана по двата си края от големи разперени дървета. Ку – ку, Ку – ку пее кукувицата. Ку – ку, Ку – ку, сякаш връща мъртвите при мен... Или ме вика да отида при тях. Да се върна ли при тях. Всъщност имам ли избор...? Имам и той е при живите. Мъртвите ще почакат...Да, ще почакат...


... Сърцето ми подскача аритмично с дрезгавия лай на черното куче потънало в зеленината на двора. Само ушите му стърчат. Пътят край турската махала е постлан с дебел слой жълта праха – килим, по който стъпват боси хора и шарени крави. Те оставят своите отпечатъци там. Мирише на тор и съхнеща трева. Голям кафяв кон със звезда на челото на име Рататуй, стърчи в обрасъл с високи треви разграден двор и цвили радостно. Планината се е забулила в черно и ръмжи. Сухи реки шарят по полетата. Добичета мучат възбудено нагазили плитки тресавища. Мургави деца се плискат в мътни гьолове под палещото слънце. Земята е препечена и стенеща. Въздухът над нея трепти и не помръдва. Тихо е. Летящи цигански каруци препълнени до горе подлудяват кучетата, които пропукват похлупака на задрямалото село. Тогава талигите изчезват в загасващото небе и циганите политат над червените покриви с комини. Тук красиво е дори мързеливото бръмчене на мухите в самотната нощ раздирана от кучешкия лай. Нощта, заспала в собствената си самотна чернилка. Бродирана с жабешкия хор и оркестъра на щурците, под купола на светещата църква. Един висок мъж бе направил в двора голям гроб на кучето си. Той винаги плачеше, когато палеше там свещи. Затова и пушеше цигара след цигара в мрака. Огънчетата на папирусите бяха падащи звезди под погледа на кучешката муцуна - съзвездие. Лястовиците са черни приказливи щипки по жиците. Младите щъркели в огромните си гнезда се оглеждат неспокойно. Изсъхналото дърво, зад което капе болна ябълка стърчи в дъното до планината, с нейният мек женски контур – все едно хълбок. Камбаната бие и кучетата пеят с нея. Те ме канят в хора на щурците – за солист. И за диригент на жабите...Нямам избор и приемам... Добичетата мучат ли мучат възбудено нагазили плитки тресавища и лъщят от кал. Ноздрите и очите им са широко разтворени. Мургави деца се плискат в мътни гьолове под палещото слънце. Земята е препечена и тъжна. Въздухът над нея мудно трепти и не мърда, сякаш е заспал.
Дали ще се върна пак там Господи ? В моят дом...?
Ще подскачам на куц крак между звездите, но пак ще се върна. Комета с дълга непослушна опашка. Небесна пеперуда. Обещавам, ще се върна...


… Добре дошъл у дома ! От влака още слязъл
прониза въздуха ухаещ рязко гърдите ми,
с позната позабравена вълна на чистота ,
на мъх и гъби.
А там, под билото от дъжд и облаци,
изгрява жълта Павел Баня.
И сякаш лошото забравил,
в свещено мократа трева пропадам, кръстя се.
Добре дошъл ми казват птиците и
Тунджа – светла и отслабнала без снеговете.
Добре заварили ! Аз вихрено шептя,
загледан в планината –
оранжева лавина,
изливаща в реката мокра лава.
Тогава…Всичко се обръща – огледала на колела,
за да съм тук – във древните земи, където
баба, дядо, майка вечно си почиват под стария салкъм.
Спомените оживяват с всеки удар на камбаната дъждовна
и с майстора дърворезбар - кълвач на бряста,
който бродира в мъртвата вековна плът
думи и видения.
Прозрачната камбанария – тя е слънцето,
оглеждащо се в уличката мокра с кал и дупки,
бягащо по стичащи се вади и потоци.
Споменът е жив и тук ! Сред малки мургави деца,
подаващи си боси федербал, остригани и шумни.
До тях танцува мелодично шарена коза
със хлопките пробола страшно облака цикламен -
да излива злато над Балкана.
Той мирише на дървета прогорели и на дивеч.
На полето млад косач с кафяво конче
и пискюл червен като звезда на челото му,
подгонени от вятъра и лаещо ги куче.
Розова долина е кулиса от декора,
осветена през деня с лилав и жълт прожектор.
През нощта пробягва вятъра
и залюлява тихата светулка във лозата шумоляща.
След това Балканът е потулен в миша сивота,
в краката му – пропукани, кирпичените тухли
се рушат и дават път на непокорни млади слънчогледи.
Над тях - божур са турски керемиди
с рамка стари дървени портали, капещо сено,
жълти сладки круши наедрели, джоджен и цветя.
Омаян се събуждам от пчелите,
като гладно куче във дъжда ,
смело пляскащо през локвите.
Видях и старата туркиня
да дреме със забрадка черна на площада
под палещото слънце
и черното над Средната гора.
И малко конче бягащо със майка си
на същия площад, покрит със ароматна слама.
И заедно с дъжда изкъпах се във тънкокехлибарените
тунджански алеи, под ромона на дива мента,
шипки и къпини едро почернели.

От планината няма и следа, а тялото й -
облачна грамада.
Дъждът е силен и студен, преминал весели капчуци
и с врабците бяга над полята жежки да ги облекчи през юли и да изтича по пясъчните жълтопрашни друмища
на Павел Баня .
Във къщи капе първо бързо, после бавно във
леген метален,сякаш бие клепалото –
Бим - бам, бум - бам, бим - бам, дин – дан - дум, дин - дам - дум …
Вали, а църквата е булка в бели дрехи,
опираща гърба си във Балкана строг.
До нея дядовата круша отрупала е клоните
с деца и внуци, сякаш ще умира със усмивка…
Но не за смърт !

А за живот – любов дошъл съм тук
да пея аз камбанената песен.
Как хубаво е ! Тъй невероятно –
след странство да се върнеш у дома !!!
За да изплача и изхвърля градската отрова
като перо от щърково гнездо.

Сега в дъжда и мрака дневен,
мокър и настръхнал,
с рева на влака аз тръгвам си,
преди да съм дошъл.
Но ще се върна у дома,
макар и отдалече,
без никога да съм си тръгвал.
Ликът си собствен запечатал
във дядовите млади фотографии,
които въпреки годините-
с подкови отминаващи-
остават все усмихнати и хубави .
Тук съм, Павел Баня !
И винаги ще съм .
Ще бъда …! Кълна се в теб !




Окъпаната от дъжда камбанария,
дърпа жълтата черква,
като кораб
в черното,
изпъстрено
със светкавици
небе – море.
Планината се оглежда
в бистрите локви
и ме пробожда
с ароматна свежест
на влюбена гора.
После... После,
палави момчета
с непослушни велосипеди
пръскат мократа мозайка.

...Уморен и отегчен съм от града...


Слънцето запали полилея
на високия хребет,
по който танцуват
вечерно танго
на дедите ми
сенките...
Глътка – въздух –
мокра тишина,
с ухание на билки,
дирижира жабешкия хор
и надпява кучешки дуети,
и концерта на щурците
през нощта.

....Искам дълго да пия от извора,
защото съм жаден в града.....

Снежните преспи отсреща
на Балкана ледено изгарят
слънчевите жеги.
Вечер, въздухът е
като мерудия прясна.
Мирише...! Мирише
на тор и земя,
след крясък на
конски копита.
Боровете пеят
студената песен,
по пътя към
тихото гробище.
А – там, кукувица,
със славея дует избира
и пали пак загасналите свещи.
Като дълги и пъстри момичета -
напъпили рози, се смеят
развързаните малки кончета.
Кирпичени кафяви къщи,
със заковани прозорци
и цветни лехи
ме поздравяват
за довиждане:
„ И пак ела..! ”
И пак ела !
... Дядовата къща в Павел баня
ме зарежда с красота и огън.
Тя е моят оазис и акумулатор.
Моят будилник – светлата камбана.
Но дори и тук, ставам и заспивам
с мисълта за Моята Кристина,
която сега е там, откъдето
временно избягах.
И дай Боже
следващия път
двамата да бягаме
в една посока...


Реката е златна
и детето тънко,
с въдица
и кехлибарена
коса.
Нагазило във
водата-
вади
цветни риби.
И аз нагазих
в Тунджа
и усетих
топлината от
студената
снежна
планинска
река.
Като докосване...
А детето е златно,
тънко
и стройно.
Запалена
факла
във водата...


2011 - 2013
БОЯН СТАНИЛОВ