автор: meiia

Харесва ми, че си живял,
а аз, уви, ... изобщо.
Песните, които си изпял,
чувството ти за общност -
срещу моята тишина
и неволята, дето не идва.
Ама и Тя е една...
Харесва ми, че изригваш
не от гняв, от любов.
Докато аз се предъвквам.
С годините си по-нов,
дори в ръбатото гъвкав,
устойчив на вятъра. Жив!
А на мене ми е безвкусно
понятието „щастлив”.
Навярно съм се пропуснала.
Огледално ти отстоя
до ръба на личния космос.
Аз умея … да се боя -
ти си целият от докосване.
И не зная защо съм тук.
Да ти мътя водата ли?!
Май на себе си съм напук.
И на понятието „приятели”.
И на другото – „врагове”.
Станахме нещо... смахнато:
делим се лесно на две
в Единицата – всеобхватност.
Ти - достатъчно преживял,
аз - ненасмогнато жива.
Но още много не си успял...
Да ме правиш щастлива.