автор: ruan

Ищван и майка му. Жълтият й чадър, сините му панталонки. Като те видя така, ми става толкова жал за теб, му казва.
Сините му очи, големи колкото морето ... колкото цялото или поне колкото видимото до хоризонта. Под жълтия чадър синьото се превръща в зелено, в още по-тъмно зелено, в толкова тъмно, че прилича на най-дълбокото в морето. Ще нагазиш ли с мен, се смее тя, но той се дърпа и не влиза през тясната й усмивка. Капки солена вода пръскат изрусения от слънцето мъх по горната устна. Ищван е малък, толкова малък, какъвто ще остане завинаги.
Ще обичаме морето само през зимата. Дори жълтият чадър да бъде отвят от вятъра, дори усмивката да се отвори най-сетне докрай и да видиш колко са тъжни рибите в плиткото, дори когато е лято, ще стискаш морето през зимата в ръцете си, Ищван.