автор: Rodenavlotos

Годините ми щяха като грозд да натежат,
върху лозницата, на възели усукана,
а после щяха в бъчвата да отлежат
свидетелствата, че душата ми е била тука,

че е събирала любов и сладък сок,
от слънчеви пчели опрашвана.
Душата после щеше да направи скок,
да се налее в пръстените чаши

и някой дълго, много дълго щеше да я пие.
Бих искала това да бъде мъж.
Цигара от листа тютюн да свие,
да се загледа в кроткия вечерен дъжд

внезапно рукнал в юлския му спомен.
Тогава някаква тъга безименна
ще легне на гърдите му огромна
и ще превърне лятото за миг във зима.

Не ми се мисли колко дълго ще боли.
Бих искала тъгата му да бъде кратка.
Да изтрезнее, да престане да вали...
А утре пак ракията да му е сладка.