автор: rumpel

Днес ще седна на мократа пейка
под дъжда, който снощи шумя.
Ще придърпам калинова вейка
като мене да не е сама.

Тя ще шепне, а аз ще я слушам
за кипариса, влюбен във мен.
Той е верен и много послушен,
но все още не е примирен.

Гоня слънцето с палава дрямка,
плодовете му пращат откос.
Той е стражът, поникнал на сянка
и ответът на моя въпрос.

Мълчаливо към мене поклаща
строен връх с неспокойна снага.
Над върхарите други препраща
изтъкана от пръски дъга.

Но внезапно сънят ми отмина,
зазвънял във едно сетиво.
И замлъкна самотна калина,
а кипарисът стана дърво.