автор: apostola

Когато слънцето полегне
и сенките се удължат,
тогаз денят ми ще побегне
щом нервите му не държат.

Че залезът го все подпира
и го напада все във гръб.
А времето за миг не спира
и го поставя все на ръб.

Нощта си го затваря вечер
във пазвата, като в затвор.
Луната, като стар диспечер,
го дебне в нощния си двор.

И всеки идващ ден го чака
такава участ: да е в плен.
И никога не ще дочака
да види следващия ден.