автор: pc_indi

Рижавият уличен пес се мотаеше из целия квартал, но любимо място му беше стадиона. Наблюдаваше с интерес всяка тренировка, всяко състезание и мач. Тичаше след топки, спасяваше ги, връщаше ги, пукаше ги понякога неволно...Изобщо, един отявлен спортист си беше. Играеше и с децата много.
Според господин Косев Лъки е бил домашно куче, но по някаква причина се е озовал на улицата. Общината се бе погрижила да му отнеме мъжествеността, като заедно с други кучета го бяха кастрирали, но Лъки си бе останал мъжкар, продължаваше да се задява с ченириногите дами и се ползваше с уважението на другите квартални кучета.

Всъщност, господин Косев го нарече така- Лъки Найденов Пиронков, когато една вечер го намери закован на стадиона. Една вечер беше извел на разходка своето куче- Белгун- изключетелен породист екземпляр, кръстоска на полярна лисица и бяло хъски, с топли, кафяви очи, който всички наричаха „ Белият вълк”. Та, в онази есенна вечер, когато господин Косев и Белгун се разхождаха, минавайки покрай стадиона, попаднаха на Лъки, който дали сам, дали с „ човешка” помощ, се бе заклещил в процепа на едно дървено приспособление. Огромен метален шип беше забит в подбедрицата на предната му лапа и излизаше от врата му, а краят му беше закривен. Клетото животно се бе мъчило да се освободи, но се бе получило точно обратното. Под него локвата кръв се разширяваше като ужаса в очите на господин Косев, който веднага бе завързал настрани Белгун и се бе опитал да освободи Лъки, за което бе възнаграден с няколко паникьосани нахапвания и прозрението ,че освобождаването на прикованото куче няма да е лесна работа и сам няма да се справи.

Беше прибрал набързо Белгун, за да намери най- близкият ветеринар, който отказа да отиде, но поне му каза да не вади пирона, за да не отприщи кръвния поток , а някак с него да занесе кучето където ще го носи. Вторият живееше по- далеч, но веднага взе упойка, чувал и каквото там му трябваше и тръгна. Минаваше девет вечерта, когато пристигнаха и в това време Лъки бе успял въртейки се, да забие ноздрата си в друг пирон и краят му се подаваше близо до окото. Като един прикован, четирикрак, рижав Христос, Лъки бавно и мъчително умираше.

Докторът беше казал на господин Косев, че операцията ще е дълга и мъчителна, че ако изобщо издържи упойката, кучето ще куца чувствително, ще му е необходимо възстановяване, че ще струва доста скъпо...За улично куче...дали си струваше?!

- Аз съм най- обикновен пенсионер..- беше казал господин Косев- ..нямам такива пари....

- Защо ме викаш тогава?- беше попитал доктора.

- Защото...не мога да го гледам заковано така това куче... – беше казал господин Косев натъжено.

- Добре де...- беше казал доктора- Плащаш ми упойката и превоза, другото ще е от мен.

С общи усилия бяха успели да освободят заедно с пирона упоеното куче, да го сложат в чувала и с един сговорчив такксиметров шофьор, който само каза : „ луди хора” , да го закарат в клиниката на доктора.

Операцията беше повече от три часа, раните бяха големи, белезите щяха да са грозни , но Лъки преживя упойката, ставата му почти си беше на мястото и... „ прескочи трапа” – както се казва. Просто, трябваше известно време да е на сигурно място и под грижи, за да не го нападат уличните кучета. Нямаше как, наложи се господин Косев да го вземе у дома. За малко, докато се възстанови. Постла му удобно на балкона и само се надяваше и бдеше Белгун да не погледне ревниво и агресивно на новия съквартирант. Но Белгун се оказа истински мъдрец и подходи като една професионална медицинска сестра- постоянно го наглеждаше, третираше раните му с грижовна слюнка, подканяше го да се храни и като цяло, държеше се на ниво и не проявяваше онова присъщо на слабостта качество- ревност.

Лъки не хапна нищо три дни, не можеше да стане и да иде и до тоалетна, но и не се изпусна На четвъртия ден му отне доста време докато се намести в удобна позиция на канала на терасата на първия етаж, където живееше господин Косев . И така всеки ден, докато успя да излезе навън. Макар и в безпомощно състояние, нито веднъж не замърси дома на спасителя си.

След седмица трябваше да му свалят конците. След дълга борба докторът бе успял да го завърже и овеси на стойката за системи, но с няколко мощни маха на тежкото си тяло, Лъки бе успял да счупи стойката и доктора вдигна ръце. На двайстият ден , на контролния преглед, доктора изумено бе попитал господин Косев как е успял да свали конците на Лъки. Ден след ден, по конче, по две, Белгун със зъби беше махал конците на инатливия Пиронков.

Когато си тръгнаха , докторът гледаше как се отдалечават Косев и двамата му четириноги приятели- Лъки, като ветеран от войната във Виетнам и Белгун- като завеждащ отделение, и ...се чувстваше щастлив, че е дал от себе си нужното, че е част от това божествено проявление на една неназовима любов. Любовта на Белгун ,който обичаше безрезервно господин Косев и който ценеше именно несъизмеримата му с нищо приятелска любов, защото знаеше, че по същия начин би направил всичко и за неговия живот. Така обичаше Белгун господин Косев, че би приел и обикнал и стадо бизони, ако той решеше да приюти у дома си. Би им дал храната си, би им помагал да правят стъпка по стъпка, да улучват канала на балкона, конец по конец би изгризал от раните им...

И...уж колкото да се възстанови, колкото да не го нападат другите кучета, така, повече от пет години Лъки беше лидерът в дома на господин Косев. Самият той понякога си мислеше каква точно е причината Белгун- първоприетият,да предоставя лидерството на Лъки. Дали заради любовта му към него, или уважаваше свободата, която Лъки познаваше и която поставяше в краката на господин Косев... Във всички случаи, чистокръвна любов живееше в дома му, не го замърсяваше и го пазеше. Каква ли еманация на породата си трябва да достигнеш, за да обичаш така...Като куче...