автор: GoranMalevski

Момне ле, мари, хубава
темну мий, момне, чьорну мий...
Станах на ранно сабахле
мамници, момне, да сторя.
Ага си достигнах нивата,
сичкуту житу прибрану,
един класец беше останал,
на пазвица си го носеше...
Ага си достигнах егрекя,
на яре гердан да туря,
на Еня курбан да нося,
ни яре, момне, не найдох,
ни на козите млякуту...
Беше им взела ногите,
беше им взела млякуту...
На мермер камень си стъпах
на Слънце да се оплача.
Слънце трепти, играе,
а пък си нямам сенчица...
Беше ми взела сенкята...
Върви, момне ле, набери
77 билки й пулвина,
пулвината е за мене,
за моята болест незнайна,
вържи и кунче цървену,
в жива водица потопи,
яла ма, моме, прикади...
Дошла е мома хубава,
жива водица не даде,
най даде вода мълчана...