автор: meiia

Не съм се връщала,
не си събирах „костите”,
когато ги оставяха на лешоядите
като на маса с изгладнели гости
или по разбунтувани площади.
Излишна бе душата ми
и тръгваше
към своя свят, ненаспорила този.
Не се опитвай милостиво да послъгваш,
че имам смисъл
в някакви си коловози.
Недей, защото зная, те бесило са
по-сигурно от смърт,
така протяжно,
че разумът дори в познатото ни
е безсилен
да развидели идеите за важност.
Единствено душата ми се осмелява
да пърха
към любовното си Нищо.
Недей, недей над мен да се смиляваш,
понеже съм изгубена и нища!

Не съм се връщала. Не исках,
макар че там бе цялата История.
Поех и ужаса, и риска
да стана „нещо на теория”.
Почти ме няма. „Костите” ми - там са.
Стоят и чакат погребалните агенти.
А ти до мен – преди, сега и после
сам си
дори и в най-щастливите моменти.
И аз съм си сама
пред цяла костница
с нахвърляни по пътя епитафии
на недослучени неща,
които ядно ще заострят
перото на отвъдните ми биографи.
Защото трудно ще намерят скелета
на чудото Живот,
така себично,
че, всъщност, чудо е,
когато се разделят
душа от тяло, общо от безлично.

Та затова не съм се връщала
за „себе си”.
Оставях там, по сцените батални,
натрапените на душата земни ребуси.
И пишех репликите си финални.

И все така, докато да ме срещнеш.
Сега не знам кое и как се прави.
Мълвиш: ”Ела на мен да се облегнеш...”.
Но как,
като "сме успоредни прави"?!
И мога само отдалече да те гледам
през разстоянията
от смиреност тихи,
да се стопявам
и, безмълвна и безследна,
бавно да умирам в стихове.