автор: ocean_soul

Лицето ти е залез
от онези, след които
няма изгреви и пълнолуния,
а само стонът на цигулка
и музиката на очакване,
което няма да се случи.
Красивите ми думи са извезани
на прашен гоблен
във забравена от бога стая,
където днес не помня,
че съм влизала.
Не бих могла да я намеря,
макар да ми се иска да бях същата,
която може да ти нарисува истина
(в младост преди сто разлиствания
и прощавания с пролетта
го можех.)
Сега и залез и цигулка стигат,
за да се престоря убедително,
че съм обичана,
и да обичам на шега
(без нужда от изричане
на ода за отдаденост)
Защото всичко е шега –
с годините се уча:
след залезите идват изгреви.
И пълнолунията винаги пристигат
(дори и да не ги дочакаме. )