автор: Rodenavlotos

Докато нощният мрак
свлича бялата рокля на дюната,
тя примряла от нега го чака.
Той не бърза- почти като струна

меко, нежно докосва плътта й.
Уж охлажда горещото тяло,
а разпалва на глътки страстта й.
После метва едно одеало -

да са скрити дори за окото
любопитно-ревниво на фара,
на света-воайор зад дървото
и онази нахална китара,

чийто звуци-тъга се прокрадват
и развалят момента на вечност.
Само гларусът-сводник се радва,
кимва с клюн и отлита далече.