автор: Albatros

Черни чембери пороите свлякоха,
черната – болна от дъжд, се поду,
гаргите – по-неразбрани от всякога –
грачеха грозно арийско урду,

гърмели, тътени, армии, полкове –
облаци къртеха тежкия свод,
и се набръчка – от ужас ли, болка ли? –
звяр и природа, и небо и род,

в сури градушки – из ниви намачкани,
Времето даже пълзи по корем,
и полудяваме всички от бачкане,
и – от лъжи оглупели, си мрем,

белият кораб отплава от пристана,
скърца ми в гърлото буцата сол,
някой ще каже ли голата Истина? –
Царят, откакто го помня, е гол,

сам, чужд и ничий – в простори увиснали,
карам я някак – на автопилот.
Господи, писна ми. Писна ми! Писна ми
от изфирясал напразно живот.