Ехо нарочно вървеше по хребета на дюните - така виждаше морето като една равнина стигаща чак до далечния хоризонт, сега изсветлял в точката си на сливане между водата и небето.
Ветрецът се закачаше с покачена на дюните Ехо, като развяваше краищата на дрехите ѝ и изгриво разпиляваше косите ѝ между пръстите си. Слънчевите лъчи весело блестяха между стъпките ѝ, обвиващи тялото в топло златисто сияние.
Морето спокойно мълвеше шепоти в този ден, плискайки ги нежно като вълни по вечно мократа ивица на брега и опитваше да я докосне.
Ехо се спусна към него по пътечка от цветни корали. Усети как пясъкът стана по-мек, много по-топъл и като че ли вълните минаваха под него и го нагъваха. Продължи да върви следвайки ивицата между вода и суша. Морската пяна сега я докосваше и хоризонта ѝ се усмихна с няколко отразени в най-близките вълни искри.
Облегната на изоставена лодка непозната жена с тъмни коси си играеше с пясъка. Поне това си помисли Ехо, когато я видя отдалече, но приближавайки разбра, че тя всъщност гали пясъка и му говори нещо. Спря на няколко крачки и се загледа в движението на ръцете, които нежно загребваха от плътта на брега и след това изсипваха ятата песъчинки обратно.
- Какво правиш с пясъка? - попита, неразбрала смисъла на ставащото.
- Пресявам го, за да не задържа лошите помисли в него.
- Нима има такива? - учуди се Ехо.
- Във всичко ги има, също като при хората.
Ехо се наведе и взе шепа кристалчета. Бяха топи и лекичко гъделичкаха пръстите като стотици малки крилца в дланта ѝ, а след това с размах отлитаха обратно към златистото море.
- Виждаш ли – каза жената, - като се пресее и изтече между ръцете, колко по-чисто блести.
- Това е времето – отгатна Ехо.
Непознатата кимна, доволна, че е разбрана от Ехо.
- Казвам се Ехо – представи се тя.
- Аз съм Пясъчка – рече тъмнокосата без да спира работата си. - Грижа се за неговите милиони деца от секунди, минути и часове да бъдат пресяти.
Ехо се огледа и прецени, че има толкова много пясък, че едва ли биха стигнали и три живота, за да се пречисти всичкия.
Краят на брегът се губеше и двете посоки.
„И съвсем като времето – няма начало, няма и край” – помисли си тя, докато изсипваше още една шепа песъчинки.
- Не е ли трудно? Прилича ми на безкрайно занимание – ръката ѝ остана покрита от финен слой искрящ прашец.
- Всяка безкрайност е трудна, Ехо, особено ако е наричаме наш живот – отвърна преливащата времето Пясъчка. - Но това не значи, че ще се откажем да я изминем, дори живота да ни прилича понякога на мъртва пустиня, винаги остава възможността да я променим и да я пречистим.
- Пустинята има нужда да се пречиства – съгласи се Ехо.
- Пустинята е като човешката душа. Понякога отвън блести и свети, но дълбоко в нея има събрана болка в тинесто блато. Точно нея чрез времето трябва да се изчисти и да се превърне в чисти езера.
Пясъчка се усмихна:
- А аз му помагам.
Ехо се загледа в отблясъка на светлината в песъчинките. Една грейваше по-ярко, друга се преобръщаше толкова бързо и лъчите не можеха да я достигнат.
„Също като хората – едни биват огряни, други остават в сянка цял живот.”
- Сигурно е трудно – повтори повече на себе си Ехо. - Чувала съм, че пустинята може да се приеме като символ на човешкото душевно освобождение. Домът, който винаги ще приеме скитащите си синове. Това ли трябва да търсим в нея – домът ни?
- Пустинята не е дом – рече Пясъчка, все така без да спира да пресява: - В нея няма градове, няма богатства.
И само за миг ѝ посочи околните хребети на дюните, които освен пясък никога не бяха усещали тежестта на друга субстанция.
- Тя е родина на номади, които притежават само онова, което им е истински потребно и най-необходимото за живот, а не богатството, което често се стараем да съберем между стените на дома. Тук, Ехо, разбираш, че една чаша вода е по-ценна от чувал със злато.
И двете си помислиха едно и също – че лишенията помагат да се отворят очите и да оцени истински нужното в дните под небето.
- Свободата на пустинята е отричането от всички видове собственост и затова изборът за живот в пустинята е като подготовка на душата към по-свободното съществуване – онази необремененост от тежестта на собствеността, която иначе всеки трупа така, както времето се натрупа тук.
Ехо прие значението на пустинята като символ на разкрепостения и лишен от собственост свят. Спомни си за безквасния хляб, който бе яла в нея - хлябът на онези, които бързат да напуснат някое място, храната на скитниците, търсещи пътя си във времето. Защото човек е само пътник, преминаващ през живота, продължавайки нататък към някое следващо измерение. Може би затова винаги намираше за странно нуждата от това излишно трупане на метериалност, като след преминаването на етапа наречен „живот“, никой няма да може да си вземе нищо друго освен една единствена душа.
Пясъчка остави пясъка бавно да изтече между пръстите ѝ. После погледна дланта си и песъчинката, залепнала на нея. Тя я поднесе към слънчевите лъчи.
- Колко е малка - между хилядите може би никога няма да я различиш, но как и тя има в себе си събрана всичката нужна ѝ светлина. Богата и различна, както всяка една човешка душа, която се съдържа в този миг наречен „реалност“. Една песъчинка, съществуваща без да осъзнава, че всъщност я има разсеяна из цялата безкрайност на времето, но самото то е съставено от безброй такива като нея. И колкото по-чиста бъде, толкова по-лек ще бъде полета ѝ нататък по спиралата на времето.
Пясъчка отлепи внимателно зрънцето и го подхвърли във въздуха, то се наля със светлина и грейна ярко като звезда.
- Такива са всички те – Пясъчка обхвана с ръка цялата безкрайност, - само трябва да бъдат пресети и пречистени.
- Нима е истина това? - промълви след няколко мига на онемяване Ехо.
- Сънувайки, всичко е възможно.
- Казват, че сънищата са невъзможни да се сбъднат толкова чисти.
- Нима живота не ги прави такива с всичката тази мръсотия, която се излива върху бродещите като сенки в него? С порядки и понятия, заради които има обречени да скитат, изгубили светлината си за цял живот...
Тя бръкна отново в пясъците и от дълбочината на времето извади ръцете си, този път стиснали в юмрук мокра топка от черна кал.
- Всеки един има свое място във времето, Ехо, и всяка душа носи заряда на милиони слънца. Но с всеки ден, с всяка минута, сякаш няма по-неразбираемо състояние от това на мига „сега“, което често затъмнява светлината.
Ехо се загледа към морето, мислейки си отново за пустинята, през която често беше преминавала. За онази нейна целувка, която гори и изгаря смъртното тяло. И това, че нямаше лице, което да си спомни, защото всеки шепот на вятъра я правеше различна. Толкова различна, както и самото понятие за мига от настоящето.
„Трудно да го осъзнаеш и вечно да се питаш - кое е истина и кое сън?” – премина лека като полъх мисъл и видя, че Пясъчка я гледа и улавя мислите и усещанията ѝ.
- Затова и се опитвам да пречиствам времето от този мрак и всичко в реалността да бъде размито като в пустинен мираж, който след това да превръща сънят в онова истинско и чисто „сега”, което толкова обичаме да сънуваме, че ще е безгранично... и безкрайно като този бряг.
Тъмните коси на Пясъчка се раздвижиха от вятъра, после той се завъртя игриво край Ехо. Двете му се усмихнаха, морето въздъхна като утеха, няколко лъча ги дариха с топлина. Ехо разбра, че някога и Пясъчка се е скитала като нея като изгубен кораб в безбрежното море на живота, но тук е открила своят пристан, в който да свие платната си и отдаде душата си. Беше ѝ трудно да е сама, но затова пък бе намерила своето място в този етап на живота си.
Ехо намигна на морето, приседна до Пясъчка, облегна се на старата лодка и започна да пречиства заедно с нея безбройните мигове от време.