Всеки облак е атлант,
всички капки заедно – древен океан,
душите – скъпоценни камъни със цвят
на Истина в обков – тела от кал...
И гневен е до драконова паст отново
Посейдон. В сърцето ми живее древен зов на
нимфа с кръв на амазонка, зовяща планини,
потънали до островни разпятия, заоблени във
таен и мистериозен знак. Хребетите на гърдите
на земята повдигат влюбено дълбоките води
на Понтис и няма сила, която да удържа земетръсите
във вкаменените покои на тела от пръст направени,
(един почти привиден и изтънчен рай e жив в душите ни) -
и ще попитам има ли все още време за спасяване...