автор: Rodenavlotos

Като в утроба майчина завърнала се,
живея и не смятам да умирам,
в безвремието на една любов загърната.
При извора отново се намирам,
родил реката, във която се превръщаме,
наречена живот човешки.
Това не значи, че сега съм същата.
Лежи на плещите товар от грешки,
но като в околоплодна течност плувам
и не усещам тази тежест.
Живея в сън и цветни сънища сънувам,
проникнати с необичайна свежест.
А може би съм в Рая? Кой да каже?
Но всъщност ми е все едно сега.
Не формулировките сега са важни.
Когато си преминал под дъга,
не питаш как се образуват цветовете в нея,
а просто се потапяш в тях
и пожелаваш нещо хубаво да преживееш.
Например нещо като райски грях.