автор: Rodenavlotos

Дърво ли, цвят ли, птица ли ще съм...
оттам нататък просто няма да съм аз-
това е всичко.
Eдин преминал като летен облак сън,
чийто единствен смисъл е
да се научим да обичаме.

Но никой не ни пита после, а какво
ще правим със натрупаните
в клетките ни спомени.
Какво, например, вкорененото дърво,
ще прави, ако си спомни
хвърчилата как е гонило.

Дали, когато ме събуждат в полунощ,
тръстиките, проплакващи
под пръстите на вятъра,
това не е гласът на някой помнещ още
едно останало в предишния живот
вълшебно лято?